Аз сам съм си направил този живот,

 аз сам говоря за себе си… има някой, които ти говори за теб… сетне втори, трети… после си отиват, един по един млъкват… и гласът продължава, не е техният, те никога не са били там и никога никого не е имало, никой освен тебе, винаги само ти, който ти говори за самия себе си.

 С. Бекет, Неназовимото

В този текст ще се въведе понятието протезна идентичност като ключово за разбирането на релацията „наратив – персонална идентичност“ в творчеството на Бекет. Амбицията за въвеждането на тази концептуална конструкция има за цел да прескочи ограниченията на Бекетовото творчество и да покаже, че авторът илюстрира едно възможно проявление на Аз-а в постмодерната епоха. Изложението ще бъде организирано в две части: в първата ще се дадат кратки характеристики на понятието наративна идентичност през философията на Пол Рикьор и Дан Макадамс, съпоставено с протезната идентичност. Опозицията ще подпомогне изясняването на последната чрез илюстрация на общото и различното между тях. Във втората част ще се дефинира понятието протезна идентичност през текстовете на Бекет. Намерението е да се докаже, че авторът предлага безпрецедентна творческа инвенция, като в същото време запълва съществен пропуск на теоретиците на наративната идентичност, на цялата философия и психология на ХХ в., в чийто център е проблемът за кризата на персоналната идентичност.

Етимологично думата протеза идва от старогръцки – πρόσθεσις/prosthesis – добавяне, приложение, прикрепване, поставяне отпред. В своята обичайна употреба терминът означава изкуствена функционалноподобна човешка част, която замества липсваща или отстранена от тялото такава – нещо, което подпомага и прави живота на човека по-лесен, като възстановява нормалното функциониране на организма, взаимодействайки между тялото и материалния обект, както отвътре, така и отвън.

В книгата си Истината и живописта (La vérité en peinture) Жак Дерида обръща внимание на използването на гръцкия термин parergon/πάρεργον в Критика на способността за съждение на Кант, за да проблематизира понятията граница и рамка. Парергонът, както и рамката на картината, е допълнение – нещо извън творбата, но също така не просто отвън, нито просто отвътре, нито е нещо съществено за нея, но не е и само аксесоар, нe e принадлежащо, но не е и непринадлежащо. Това двусмислено нещо не е просто допълнение към творбата („ergon“), а е наложително поради наличието на определена липса в нея.[1]

Протезната идентичност съдържа в себе си изначалното значение на думата prosthesis, както и цитираните характеристики на Дерида за parergon, но не се изчерпва с тях.

 „Аз съм вътре и вън – изповядва героят на Бекет, – по средата, нещото, което разделя света на две, от едната страна навън, от другата – навътре… имам две лица и никаква плътност… от едната страна е черепът, от другата – светът…“[2]

1. Наративна идентичност

1.1. Пол Рикьор

Херменевтичният подход към проблема за персоналната идентичност е в основата и на дебата между картезианското cogito и цялата философска традиция след Ницше. В изложението няма да бъдат коментирани идеите и на други видни философи и антрополози по темата като А. Макинтайър, Р. Рорти, Ч. Тейлър и др., които също обвързват персоналната идентичност с наративността, не защото са подценени, а заради опасността от преекспониране и замъгляване на темата.Появилите се през ХХ в. теории за наративната идентичност осцилират между идеята за съществуването на един неоспорим автентичен Аз и пълното отхвърляне на възможното му постигане. Наративната идентичност според Пол Рикьор помага за решаването или поне изясняването на антиномията, като нито предполага, нито напълно отхвърля cogito. В книгите си Самият себе си като някой друг и Време и разказ Рикьор полага цялата проблематика за персоналната идентичност в пряка зависимост от наративността. Силно повлиян от философията на Хайдегер, той твърди, че Аз-ът може да бъде разбран само през наративността и обвързаната с нея темпоралност, защото времето става принадлежащо на субекта само дотолкова, доколкото е артикулирано чрез разказа, а той от своя страна достига пълния си смисъл, превръщайки се в условие за темпоралното самоосъзнаване на Аз-а. Тази теоретична рамка обвързва последните две като неизменни условия за тъждествеността на субекта и неговата връзка със себе си, битието и другите.

Рикьор определя персоналната идентичност не като естествена даденост на съзнанието, а като резултат от опосредствани разкази – наративи, които би трябвало да се разбират като модели на повествователна конфигурация на събития. Персоналната идентичност е наративна идентичност, защото само през разказите Аз-ът може да заяви себе си. Личността, разбирана като персонаж на разказа (на живота си), споделя участта на динамичната идентичност, присъща на разказаната история. (…)

[1] J. Derrida, The Truth in Painting, Chicago – London, 1987, p. 9.

[2] С. Бекет, Молой. Малоун умира. Неназовимото, София, 2007, с. 457.