ОПИТ ЗА ФИЛМОВА ЕКЗЕГЕЗА НА „ДЕСЕТОСЛОВИЕТО“ (с фокус върху Първата заповед (Едно) на Кшищоф Кешловски)

Поколения зрители помнят впечатляващите зрелища на холивудските екранизации на библейската история. И сред кинематографистите в тази тематика неоспорвано от никого първенство има големият американски майстор Сесил Б. Демил. Негово дело са (освен всички останали имплицитно религиозни филми, които е заснел) цели четири филма върху библейския наратив: Царят на царете[1] (по-късно ще се появи грандиозният римейк на Никълъс Рей)[2], Самсон и Далила[3] и две филма върху Десетте Божии заповеди – 1923 и 1956 г. (последният филм на Демил).[4]

Мнозина от съвременните критици настояват, че талантът на Демил така и никога не е бил оценен по достойнство – не на последно място, и поради силната тяга на този режисьор към ефектите, гарантиращи резултати от пазарна гледна точка, и известно (макар и – някои настояват – формално) съобразяване с вкусовете на деня.

Няма как да не се съгласим с това: още в първия филм за Мойсеевия закон срещаме изключително популярния през 20-те години на 20 век типаж на „жената вамп“ – гибелната съблазнителка чужденка, сееща (буквално) проказа. Ролята на Сали Лънг, избягалата от лепрозория на Молокай демонична жена, се изпълнява от една от най-прочутите по това време актриси на нямото кино, свързвана със споменатото мистериозно амплоа и честа партньорка в киното на Рудолф Валентино – Нита Налди. Но за този филм ще се наложи да кажем още думи.

В спомената вече екранизация Царят на царете Сесил Б. Демил включва друга очарователна „съблазнителка“ – Джаклин Лоугън, която в ролята на Мария Магдалина привнася цяла екстраскриптурална романтична линия, в която „блудницата“ куртизанка е себично влюбена в Иуда Искариот[5], а той я е изоставил заради някакъв „учител“ и дърводелец, с когото тя решава да се разправи. По-нататък историята в общи линии следва Писанието и пред зрителския поглед „седемте бяса“ са спектакуларно прогонени от Христос чрез множествена експозиция и надлежно описание (Фиг. 1) Филмът използва иновативната за това време двуцветна „Техноколор“ лента за два (очевидно важни за авторите) откъса – началното представяне на пира на Мария Магдалина с всичките излишества и блясък и…. Възкресението, последвано от срещата на вече отдавна покаялата се Мария с Христос, когато тя отначало не го познава и решава, че е градинарят (Иоан. 20:11-17).

Тази употреба на цвят ни дава ясна представа за раздвоението на Сесил Демил между желанието да впечатли популярната зрителска аудитория и това да отдаде почит на смислово значимите моменти от повествованието. И тази раздвоеност сякаш пречи да бъде разпознато в неговите библейски филми едно особено майсторство – това на филмовата екзегеза.

До това умение Сесил Б. Демил стига постепенно с годините, натрупани в киното, като очевидният стимул за него е амбицията му да постигне мисионерска дълбочина. Той сам заявява, че личното му служение са религиозните филми и успехът му „да накара повече хора да прочетат Библията“. И действително, за него критиците отбелязват, че в „една епоха на стремително отслабване на библейската грамотност повечето хора са чували за Десетте Божии заповеди. И вероятно Сесил Б. Демил има по-голяма заслуга за това от днешните проповедници“.[6]

Макар животът и работата на Демил да са неизменно свързани с шоубизнеса и Холивуд, той всъщност е син на протестантски пастор и съвсем не е чужд на екзегетическата традиция. На нея обаче са чужди повечето филмови критици дори в едно далеч по-традиционно християнизирано от нашето време. Той бива обвиняван в манипулация на ветхозаветния разказ (за Десетте заповеди например)[7], без обвинителите да си дават сметка, че 20-вековната християнска традиция на почит на Стария завет не просто не изключва Новия завет, ами задължително свързва двата, като Старият завет се явява предфигуриращ, прообразяващ новозаветните събития и откровения. Тъй че амбицията на Демил да заснеме (цели два пъти) филм по историята на Изхода на израилския народ от Египет и отдаването на Десетте Божии заповеди на Синайската планина така, че това да реферира към традиционното прообразяване на събитията от Новия завет, заслужава по-голямо внимание, ако не по-висока критическа оценка. (…)

 

 

[1] DeMille, Cecil B. The King of Kings. 1927. www.imdb.com, http://www.imdb.com/title/tt0018054/.

[2] Ray, Nicholas. King of Kings. 1961. www.imdb.com, http://www.imdb.com/title/tt0055047/.

[3] DeMille, Cecil B. Samson and Delilah. 1949. www.imdb.com, http://www.imdb.com/title/tt0041838/.

[4] DeMille, Cecil B. The Ten Commandments. 1923. www.imdb.com, http://www.imdb.com/title/tt0014532/; DeMille, Cecil B. The Ten Commandments. 1956. www.imdb.com, http://www.imdb.com/title/tt0049833/.

[5] Ролята е поверена на известния по това време Йозеф Шилдкрауд – актьор от тренда на „латинските любовници“ (Рамон Новаро, Рудолф Валентино).

[6] Orrison, K. Written in Stone: Making Cecil B. DeMille's Epic, The Ten Commandments, Vestal Press, Lanham, 1999, p.108; Longman III, T. Making Sense of the Old Testament: 3 Crucial Questions, Baker Books, Grand Rapids, 1998, p.111.

[7] J.H. Mahan, “Celluloid Savior: Jesus in the Movies.” Journal of Religion and Film, vol. 6, no. 1, p.3, се оплаква, че „С. Б. Демил всъщност внася новозаветни текстове в разказа за Изхода и слага „Магнификат“ в устата на майката на Мойсей от Десетте заповеди (1956), цит. по Kozlovic, Anton K. “The Construction of a Christ-Figure within the 1956 and 1923 Versions of Cecil B. DeMille’s The Ten Commandments.” Journal of Religion & Film, vol. 10, no. 1, 2016, p. 2.