1. Бумащина и електронщина

Напоследък академичните хора са затрупвани от все нови и нови изисквания, с които трябва да се справят. Тяхната природа може да бъде определена като административно-„наукометрична”. Все повече трябва да се отчита и брои, все по-малко време има за истинската академична работа – изследователска и преподавателска. По всичко личи, че тази тенденция ще бъде трайна и става все по-очевидно, че някой чиновник някъде трябва да оправдава своето съществуване, карайки, на свой ред, нас, академичните хора, да доказваме, че имаме право да бъдем това, което сме. Затова постепенно заприличваме на ония, другите доктори, не по филология, дето, като отидеш при тях на преглед, първо засядат пред компютъра и дълго-дълго тракат на него, а ако остане време и за преглеждане, берекет версин.

В българския език съществува сполучливата дума „бумащина”, която може да бъде намерена в тълковните речници със значение „прекален формализъм (или бюрократизъм) в канцеларската работа, изразяващ се в наличието на твърде много документи”. Днес документите, които ни се налага да попълваме, не само са „твърде много”, но са и като правило в електронен формат, т.е. не са „бумаги” в буквалния смисъл на думата и съответно трябва да бъде намерена друга дума за означаването на „прекаления формализъм в канцеларската работа”, свързан с тях. Моето предложение е да ползваме думата „електронщина”, изнамерена и образувана по сходен модел. Електронщината е по-малка сестра на познатата ни стара бумащина, само че пременена в електронен вид и дефилираща на електронен носител. Като трябва да се добави, че в много случаи по-младата и напредничава сестра не се отказва да води за ръчичка и по-възрастната – за всеки случай, ако нещо в работата вземе да се обърка. Така че вместо едната стара Бумащина, получаваме две в едно: Електронщина плюс Бумащина.

Понеже думата ми тук е филологическа, ще се опитам и да завърша филологически: време е да се опитваме да изнамираме нови думи, с които да означаваме новите явления. И да ги популяризираме. Да обогатяваме езика си, като проявяваме находчивост и не го оставим да се превръща в нещо аналогично на езиковия мелез, който немците отдавна са започнали да наричат шеговито „денглиш”, а франзуците – „франгле”. Въпросната грижа не принадлежи към нещата, от които зависи спасението ни за вечността, но тя показва дали у нас е жива чувствителността към запазване и умножаване на онова, което ни е поверено: „Верният в най-малкото е верен и в многото...” (Лук. 16: 10).

Ако за мнозина родният език е „обстоятелство”, което може да се омаловажи, загърби и дори жертва в името на „много по-важни неща”, за човека на словото той остава онова незаменимо сечиво, чрез което изразява по неповторим начин съкровеното и така прави възможно не само своето общуване в дълбочина с другите, но дава и на самите тях по-добри възможности да изразяват себе си като носители на същия език. А това съвсем не е дребна привилегия в един все по-глух за нюансите на думите свят. (...)