ИНДИВИДУАЛИЗАЦИЯ И ФРАГМЕНТАЦИЯ НА ТАЙНСТВОТО КРЪЩЕНИЕ ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО
Настоящият текст представлява кратък и стилизиран очерк, който опитва в бегъл щрих да открои синопсиса на един сложен и дълъг процес, засягащ трансформацията в схващането на тайнството на входа на Църквата – светото Кръщение – или по-правилно би било да кажем – светото Просвещение. Понеже тъкмо като просвещение се осмисля поначало това триединно тайнство на приемането в църковната общност, което впоследствие се осмисля като три отделни тайнства – Кръщение, Миропомазание и Евхаристия. В търсене на основните черти и типологията на този процес ще опитаме да изследваме тази промяна в два аспекта – еклисиологичен и мистериологичен – и в три нейни исторически фази, чиито образи можем да държим в ума си: реката, баптистерия и купела. Подобен опит, разбира се, е лишен от всяка претенция за изчерпателност и детайлност, но по-скоро цели да провокира интерес към осмислянето на разликите в баптизмалните практики на Изток и на Запад във връзка с по-дълбоките догматически разлики в схващанията за греха и спасението.[1]
За да проследим схематично динамиката на промените в смисъла и начина на извършване на тайнството Кръщение, тук ще следваме едно условно троично разделение на Късната античност и Средновековието:
- Раннохристиянски период на гонения I–IV в.
- Византийският „златен век“ от IV в. до иконоборската криза през VIII–IX в. с център Константинопол
- Епохата на Каролингите и възходът на папството след IX в. докъм XIII–XIV в. с център Рим
Индивидуализация на Кръщението – от общностно към индивидуално (частно) дело.
- Църквата на светиите
Синтезът на култова форма и същност – онази „мистична реалност“ – заема централно място в древната Църква, що се отнася до Тайнството. За древния християнин „Кръщението е това, което символизира“[2], а именно смърт на стария човек и раждане на нова, просветена личност, чийто живот в Христа не може да бъде отнет чрез физическата смърт на мъченика, защото Христос „със смърт смъртта порази“. Неслучайно мистичната реалност на Кръщението, осмислена като „баня на възраждането“[3], се счита за равносилна на реалността на мъченическата смърт – „кръвното кръщение“. В периода на гоненията новопокръстеният влиза не просто в нова религиозна общност. Кръщението, както и мъченическата смърт, са актове на свидетелство, че Господарят (Kyrios) вече е не друг, а Онзи, който победи смъртта. Това е радикален отказ от преклонение пред авторитетите на този свят, пред ограниченията на социалните обусловености, дори пред самата смърт. Животът в този свят става презрян: „Оставете ме да стана храна на зверовете. (...) Не искам повече да живея така, както хората живеят“[4]. Чрез епифаничния акт на отричане от злото (метаноя) и мистичната реалност на откъсване от онтологичната зависимост (причастност) към греха, новопокръстеният излиза от общността на прокудените от Рая. В Кръщението – „банята на спасението“ и „повторно раждане“ (св. Йоан Златоуст) личната воля съдейства на Божествената енергия за реализиране на едно ново Съ-Творение и „осиновление“ (св. Василий Велики). Кръстеният човек влиза в реалността на Църквата – реалност земна и небесна – и по този начин става причастен на Божието царство, чийто предобраз е тя (Църквата). Тази реалност има нови закони:
- неприкосновената ценност на личността, призвана към святост – „народ избран, царствено свещенство, народ свят...“ (срв. 1 Петр. 2:9)
- онтологично единство и равноценност при снемане на социо-културните различия – „Които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте ... няма вече ни юдеин, ни елин; няма роб, ... няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (срв. Гал. 3:27-28);
- етическо освобождение на човека от земни грижи, равносилни на идолослужение – „събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви “ (Мат. 6:19-21); „не се грижете за утре...“ (Мат. 6:34). (…)
[1] "Всеобщо е прието, особено в православното и в римокатолическото богословие, че средството, чрез което човек става член на Църквата, е Кръщението. При това обаче има коренна разлика между източноправославното и западното – и римокатолическо, и протестантско – разбиране за смисъла на Кръщението. Тя съществува благодарение на взаимно изключващи се схващания за грехопадението и спасението. Което определя и различията между Изтока и Запада в много от догматите, отнасящи се до Църквата“ (Романидис, прот. Йоан, Прародителският грях, Варна 2017, с. 26).
[2] Шмеман, прот. Ал., От вода и дух, Омофор, София 2005, с. 54.
[3] Срв. I Петр. 3:21.
[4] Св. Игнатий Богоносец, „Послание до римляни“ – в: Светоотеческо наследство. Изборник, Омофор, София 2001, прев. от старогръцки Светослав Риболов, с. 35, 37, 38.