„Достоевски никога не изобразява смъртта отвътре. Агонията и смъртта наблюдават другите. Смъртта не може да бъде факт на самото съзнание“ (Бахтин, 1988, 333). Това категорично твърдение принадлежи на Михаил Бахтин. То почива върху тезата на Бахтин за диалогичността на поетиката на Достоевски, основана върху неслятостта на съзнанията, тези съзнания, които в себе си не могат да има опит за собствения си край. Вариация на тезата на Бахтин е, че Достоевски не знае за смъртта, защото героите му не са живи хора, а фикс идеи и историята на живота им не е интересна (виж: Подорога, 2006, 322-323).

Подобни твърдения имат, разбира се, своите основания. Те улавят не само важна част от поетиката на Достоевски, но изразяват и спецификата на неговото разбиране и изобразяване на смъртта, най-често съпоставяно с това на Толстой. „В света на Достоевски смъртта нищо не завършва, защото тя не засяга най-главното в този свят – съзнанието за себе си. В света на Толстой смъртта притежава известна завършваща и разрушаваща сила“ (Бахтин, 1988, 334).

Отчитайки основателността на подобни твърдения, ние трябва да бъдем внимателни с тях, тъй като взети буквално и разбрани догматично, те могат да омаловажат проблема за смъртта при Достоевски, да го минимализират и да го превърнат в периферен. Без да навлизаме в повече подробности, ще изтъкнем само две съображения. Първото е по-общо: цялостната атмосфера на пределните въпроси, така характерни за творчеството на Достоевски, не може да остави извън себе си проблема за смъртта. Той не може да не бъде един от главните участници в, ако използвам израза на Платон, „битката за битие“. По думите на Достоевски „... битието е и започва да бъде, когато го грози небитието“ (Достоевски, 1971, 618). Така че, независимо че тази битка се случва в диалога на независимите съзнания или в сферата на идеите, тя не може да не включва в себе си като съществена своя част въпроса за смъртта.

Второто съображение е свързано с личния опит на Достоевски, където смъртта е, от една страна, пределно еднократно изпитание, реализирано в ритуала на смъртната присъда на Семьоновския площад, а от друга – всекидневна опасност, можеща да се актуализира всеки миг в епилептичния припадък. Именно този опит за смъртта дава основание на Достоевски да каже в писмо до брат си: „Аз бях в последния миг“. Този миг, който сякаш е възможният последен за опита по отношение на смъртта.

Оттук следва, че Достоевски има непосредствен граничен опит за смъртта (в границите, в които това е възможно за живото човешко същество). Разбира се, този опит може да резонира по различен начин в самия човек и по различен начин да е обект на изобразяване. Ще се съгласим с Бахтин, че смъртта не е изобразена от Достоевски в плана на сантимента на личното умиране, на личното събитие, затворено в границите на собствената биография и имащо значение само там (Иван Илич). Откъдето обаче не следва, че Достоевски не познава и не изобразява смъртта отвътре на съзнанието. Напротив: в трите речи на княз Мишкин за смъртното наказание можем да видим великолепна феноменология на съзнанието, поставено в непосредствеността на смъртта, на предсмъртния опит, именно от перспективата на вътрешния опит на съзнанието. Но самия този опит интересува Достоевски не сам по себе си (от което не следва, че той не трябва да бъде помислен в собствената си ейдетика), не само в плана на личното събитие, а в превръщането на това събитие в общочовешки, по-скоро в метафизичен проблем. Именно в този хоризонт личният опит намира своя смисъл и своето оправдание. От друга страна, именно като метафизичен проблем, разбран като перманентно насилие над живота, смъртта става и лична драма – тя не е трансцендентна на непосредствената събитийност на живота, а е явена чрез тази събитийност. Така че сливането на тези два плана в рамките на повествованието задава границите, мащаба и спецификите на темата за смъртта у Достоевски. (…)