„АВТОКЕФАЛИЯТА“ И „АВТОНОМИЯТА“ В ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА

I. КАНОНИЧНО СЪДЪРЖАНИЕ НА ТЕРМИНИТЕ

1) Епископската хиротония като израз на каноничното съзнание за единство на поместните църкви

 Пълното и обективно определение на значението на термините автокефалия и автономия в управленското право на Православната църква е трудно, тъй като, от една страна, темата е многоаспектна, а от друга страна, днес възникват едностранчиви тенденции при тълкуването на тези термини. Защитават се като канонично оправдани определени едностранни инициативи за провъзгласяване на автокефалия в Православната църква, които не само че са създали множество канонични проблеми, но и отслабват единството на Православните църкви в съюза на любовта.[1]

Термините „автокефално“ и „автономно“ са канонични термини и са в неразделна връзка с външното управленско устройство на Църквата. Във всеки случай обаче те представляват каноничен израз и цялостна еклесиологична основа за управленското функциониране на тялото на Църквата. Изключително показателно е, че тези канонични термини навлизат в църковната практика с конкретно управленско съдържание чрез установяването на общата система на деление на църковното управление посредством правила 4, 5, 6 и 7 на Първия вселенски събор (325 г.). През ІV и V век са се развили митрополитската, екзархийската и патриаршеската системи на църковно управление, чрез които са определени каноничните рамки за единството на поместните църкви в големи области чрез адаптиране или по аналогия с външните образци на гражданско управление.[2] Това развитие на диахронични форми на църковно управление въз основа на съответните дадености в гражданското управление по принцип не е изменило еклесиологичните основания на организация на Църквата, тъй като последователните промени във външното деление на църковното управление не са засегнали съдържателното ядро на църковната управленска власт. Просто обичайната и основана на потребностите на Църквата практика от първите векове се е вписала в единните и задължителни външни форми.

Дълбокото съзнание от първите векове, че всяка епископска поместна църква осъществява във времето и в пространството едната, свята, съборна и апостолска Църква, е станало основа и на съзнанието за „автономията“  на всяка поместна църква изобщо в домостроителството и в управлението на духовния живот на християнската общност, но при условие, че е налице тъждество с духовния опит на апостолската църква и на другите поместни църкви във вселената. Тази вътрешна самостоятелност на поместната църква произтича от пълното осъществяване и автентично преживяване на Христовото Тяло в божествената Евхаристия, както това се случва и във всяка друга поместна църква във вселената. Божественото право поставя епископа за органичен „глава“ на тялото на поместната църква, който глава гарантира автентичността и несъмнеността на евхаристийния опит на християнската общност, затова и само от епископа се извършва „несъмнено“ Евхаристията.[3] В този дух епископът, като органичен глава на видимото тяло на поместната църква, служи и като нейна „уста“ за изразяване пред всички поместни църкви във вселената на съзнанието за тъждеството на опита в правилната вяра и в любовта. Така съзнанието за самостоятелност и вътрешна автономия на всяка поместна църква е неразделно свързано с нейния видим глава, който тя не може да придобие по автономен начин, т.е. само и единствено чрез вътрешни действия на тялото на поместната църква. Притежаващата вътрешна автономия поместна църква не е била „автокефална“, т.е. не е можела сама по себе си и чрез себе си да придобие глава. Наистина според вековното предание за издигането на епископ за вдовстваща епископия се е изисквало съдействието на епископите на (обикновено) най-близките съседни поместни църкви, което предание по този начин е утвърждавало единството на свещенството и на неговите носители – епископите, като критерий за доказване на тъждеството на преживявания от поместната църква опит в Христа с опита на останалите поместни църкви във вселената. Участието на ръкополаганите епископи в извършваната от ръкополагания от тях божествена Евхаристия изразява точно, от една страна, признаването на ръкополагания за ръководител на божествената Евхаристия и за органичен глава на тялото на поместната църква, а от друга страна е уверение за автентичността и съборността (католичността) на извършваната в поместната църква Евхаристия. Така поместната църква, която преживява чрез епископа пълно и завършено осъществяване на Христовото тяло в божествената Евхаристия, е придобивала това съзнание и опит в „съборното“ свидетелство на главите на поместните църкви във вселената, като то се е изразявало от епископите, участващи в хиротонията на нейния глава. (…)

 

[1] Настоящият текст е писан в контекста на дискусията при подготовката на Светия и Велик събор на Православната църква. По същото време, през 1970 г., Московската патриаршия едностранно провъзгласява Православната църква на Америка (Orthodox Church of America) за автокефална. По-късно този акт е признат само от няколко поместни православни църкви (Грузинска, Българска, Полска, Чехословашка), като предизвиква несъгласието на Вселенската патриаршия и на другите древни патриаршии.

В литературата по канонично право съществуват различни мнения относно процедурата по предоставяне на автокефален статут на управление на дадена поместна църква. Също така канонолозите не са единодушни относно това дали „новите автокефалии“ (ХІХ и ХХ век) имат окончателен характер, или подлежат на утвърждаване от бъдещ всеправославен събор. Според Панайотис Трембелас: „автокефалиите и патриаршиите от Пето-шестия събор и след него, както Руската, Сръбската, Румънската, така и автокефалиите на Гръцката, Българската, Полската църкви – не могат да се смятат за окончателни, но подлежат на съда на вселенския събор, който ще се свика в бъдеще” (ΤΡΕΜΠΕΛΑ Π. Ἀρχαὶ κρατήσασαι ἐν τῇ ἀνακηρύξει τοῦ Αὐτοκεφάλου. – сп. Θεολογία, бр. 28 (1957), с. 22, бел. 36). На различно мнение е преподавателят по византийско и църковно право Спирос Троянос. Според него провъзгласените през ХІХ и ХХ век от Вселенската патриаршия автокефалии наистина са „по икономия“, доколкото не са решения на всеправославен орган или дори на т.нар. „ендимуса синод“ (вж. бел. 56 от настоящия текст), а са решения на Патриаршеския синод на Вселенската патриаршия, но при все това са окончателни. „Неприлагането на дадена канонична разпоредба в някой конкретен случай в името на общата полза на Църквата – без да влияе, разбира се, върху общата валидност на разпоредбата – представлява окончателно уреждане на проблема, който се е нуждаел от решение. Противоположното мнение, а именно, че осъщественият по икономия акт на патриаршеския синод подлежи на анулиране от йерархично по-висшестоящ събор, води до това, че всички правни последствия от автокефалията ще бъдат снети при анулирането. Това би било в директно противоречие с целта, на която служи икономията. Следователно мнението ми е, че провъзгласените от патриаршеския синод през ХІХ и ХХ век автокефалии не се подчиняват на никакво условие.“ (ΤΡΩΙΑΝΟΥ Σπ. Παρατηρήσεις ἐπὶ τῶν τυπικῶν καὶ οὐσιαστικῶν προϋποθέσεων τῆς ἀνακηρύξεως τοῦ αὐτοκεφάλου καὶ τοῦ αὐτονόμου ἐν τῇ Ὀρθοδόξῳ Ἐκκλησίᾳ. – «Τιμιτικὸν Ἀφιέρωμα εἰς τὸν Μητροπολίτην Κίτρους Βαρνάβαν ἐπὶ τῇ 25ετηρίδι τῆς ἀρχιερατείας του», Атина, 1980, с. 347). За библиография на гръцки език по темата вж.: ΑΚΑΝΘΟΠΟΥΛΟΥ Π. Οἱ θεσμοὶ τῆς «αὐτονομίας» καὶ τοῦ «αὐτοκεφάλου» τῶν Ὀρθοδόξων Ἐκκλησιῶν σύμφωνα μὲ τὸ θετικὸ δίκαιο τοῦ Οἰκουμενικοῦ Πατριαρχείου κατὰ τὴ διάρκεια τοῦ 19οῦ καὶ 20οῦ αἰώνα. Солун, 1988; ΒΑΒΟΥΣΚΟΣ Α. & Γρ. ΛΙΑΝΤΟΣ. Οἱ θεσμοὶ τοῦ αὐτοκεφάλου καὶ τοῦ αὐτονόμου καθεστώτος στὴν Ὀρθόδοξη Ἐκκλησία (Μελέτες-Πηγές). Солун, 2014 – бел. прев.

[2] Според каноничния принцип, формулиран от св. патр. Фотий: „църковните права и правата върху енориите се изменят заедно с гражданското владение и управление”. ΦΩΤΙΟΥ. Ἐπιστολαί. [ἐκδ. Ἰω. Βαλέττα]. Лондон, 1864, с. 160 = ΔΟΣΙΘΕΟΥ, Πατριάρχου Ἱεροσολύμων. Τόμος χαράς. Солун, 21985, с. 219 = PG 102, 613 C-D. Срв. к. 17/IV ВС и к. 38/V-VI ВС. Б. пр.

[3] Вж. повече по темата у: ΖΗΖΙΟΥΛΑ Ἰ. Ἡ ἐνότης τῆς Ἐκκλησίας ἐν τῇ θείᾳ Εὐχαριστίᾳ καὶ τῷ Ἐπισκόπῳ κατὰ τοὺς τρεῖς πρώτους αἰώνας. Атина, 1965, с. 47 сл. Б. пр.