СРЕДНОВЕКОВНИЯТ АНГЛИЙСКИ ТЕАТЪР: КОДОВЕ И ЖАНРОВЕ

Всеки, който е дори бегло запознат с късносредновековния театър, би ви казал, че там има три основни жанра: мистерии (библейски игри, проследяващи исто­рията на грехопадението и спасението на човека); моралитета (алегорически психодрами); и интерлюдии (жизнерадостни, като цяло секуларни игри, не особе­но обемни, които обхващат всичко останало). В известно отношение той би бил прав, но в друго – ще греши. От една страна, този обхват е твърде ограничен, макар да отразява голям процент от написаните текстове, които са достигна­ли до нас. От друга – можем ли да бъдем сигурни, че средновековните участници в тях биха ги припознали като жанрове?

Модерна терминология vs средновековна терминология

Ако с по-горния въпрос имаме предвид дали средновековните участници са имали отделна дума за всяка една от тези групи игри, която да кореспондира най-общо с нашата, отговорът е – „Не”. Те, разбира се, не са използвали нашите понятия.[1] От тези три етикета само един, интерлюдията, навярно е бил познат на то­гавашната публика. Мистерия и моралите са били използвани по отношение на средновековния театър през осемнадесети век, когато английските любители на древността с възобновен интерес към „старите игри” са заимствали поня­ тията от френските учени. Това не са средновековни театрални термини и ние се оказваме в рисковано положение, ако се опитваме да трупаме доводи от тях.

Самите тези думи, разбира се, са били в обращение в средновековна Англия. Мистерия е имала кръг от значения, много подобен на днешния, а също и някои допълнителни, защото представлява сплав от две думи – mysterium, „нещо тай­но”, и ministerium, „служба”. Последната е давала не само думата mystery със значение – „занаятчийска гилдия” (‘craft guild’) в смисъл на „майсторска служба”, но и примамливо двусмисленото mystery със значение – „църковен чин/служба”, както при „тайнството (mystery) на Св. Дарове” – Евхаристията. Това също е и едно от значенията на думата на френски, което предполага, че библейските и житийните игри, които французите са наричали misteres, са били схващани като еднородни на или поне произхождащи от литургическата драма.[2] Но думата ни­кога не е употребявана по този начин на английски. Когато Грег Уокър заявява, че те често са наричани Mystery Plays, отчасти понеже имат общо с религи­озните тайнства (като научават зрителите на Божиите пътища – и централните за християнската вяра принципи), но също и защото… били поставяни от занаятчийските гилдии: организациите (отчасти регулиращи търговията тела, отчасти религиозни братства), отго­ворни за администрирането на занаятите или „мистериите”, които доминирали градската икономика[3], той регистрира нашето схващане на значението, а не съвременното на този фе­номен. Казано исторически, и двете тези обяснения са си чисто недоразумение.

През същия този период моралите (morality) е означавало „добродетелна теория или практика” или „тълкуванието на даден разказ с цел осветляване на скритите значения”, както при Хенрисоновата moralitas върху историята за Орфей и Евриди­ка. В своята Origin of the English Drama от 1773 г. Томас Хоукинс първи употребява думата в качеството й на театрално понятие – от френското moralité. Изглежда думата е била подходяща, защото Everyman, един от антологизираните от него примери, е описана в пролога си като „By fygure a morall playe” („чрез типа морална игра”). Това звучи убедително технично – тип (figure) предполага алегория, макар в този контекст това всъщност да означава само „под формата на”[4] – а него­вият нов жанр, моралитé (morality), представя модели на добродетелен живот. Всъщност терминът морална игра (moral play) е бил единичен случай, изобретен по модела на „moral fable” (поучителна история), както при Лидгейтовите версии на Езоп.[5] Той не се е наложил; всички останали игри от същия вид, публикувани по това време биват представени на титулните страници като интерлюдия (interlude). Дори днес не съществува консенсус относно това кои игри трябва да бъдат описвани като „моралитета” и кои, като „(морални) интерлюдии”.

Понятието интерлюдия (interlude) е късносредновековно, но изключително хлъз­гаво. То, изглежда, обозначава едно сравнително кратко театрално развлечение, третиращо всякакви теми – сакрални или секуларни, представяно соло или от група актьори, което се случва като независима част от нещо друго[6]. „Дру­гото нещо” обаче може да бъде всичко, като се започне от честването на Рождественския ден до – някое по-обемно театрално произведение. Satire of the Three Estates е била представена като интерлюдия, когато е била поставена в Линлитгоу пред Джеймс V Шотландски като забавление по случай Богоявление, 1540 г.8; за времето преди тази игра да достигне до размера на пълномащаб­но представление за представяне на открито в 1554, тя вече била придобила собствена Интерлюдия, като комическото развлечение било играно в антракта след (или по време на) момента, когато публиката си хапва (mak collation). (…)

 

[1] Mills, David. Recycling the Cycle: The City of Chester and Its Whitsun Plays. University of Toronto Press, 1998 разглежда това специално.

[2] Runnalls, Graham. „Mystère ‘représentation théâtrale’: histoire d’un mot” , Revue de Linguistique Romane 64 (2000), 321–45.

[3] Walker, Greg. Medieval Drama: An Anthology. Blackwell, 2000, p. 3

[4] В холандския оригинал се казва een schoon boecxken ghemaeckt in den maniere van eenen speele ofte es­batemente, ‘хубава брошура, написана под вид на игра или забавление

[5] The Minor Poems of John Lydgate. Part 2: Secular Poems, ed. Henry Noble MacCracken, EETS os 192 (1934), p. 598, line 936.

[6] Davis, Nicholas Mark. „The Meaning of the Word 'Interlude': A Discussion.” Medieval English Theatre 6, no. 1 (1984), pp. 5-15.