На Марселин Деборд-Валмор[1]

На вас, дъщеря на Фландрия и нейна днешна слава, посвещавам тази наивна фландърска легенда.

Балзак

В едни далечни времена от историята на Брабант връзките между остров Кадзант и крайбрежието на Фландрия били възможни само с лодка, обслужваща пътниците. Столицата на острова – Миделбург, впоследствие тъй прославена в аналите на протестантизма, наброявала едва двеста или триста къщи. Богатият Остенде бил тогава неизвестно пристанище, около което възникнало малко поселище, където живеели рибари, бедни търговци и дръзки корсари. И все пак градчето Остенде, състоящо се от двайсетина къщи и триста колиби, покрити със слама и измайсторени от отломките на разбили се кораби, си имало свой наместник, сили на реда, издигали бесилки, ако било потребно, имало манастир, бургмистер – всички наченки на развита цивилизация. Кой управлявал тогава в Брабант, Фландрия и Белгия? По този въпрос легендата мълчи. Да си го признаем ли? От нашата история се разнася странният аромат на смътното, неопределимото и чудесното, който са вдишвали разказвачите й, многократно връщайки се към нея в дългите фламандски вечери, докато преплитали поезията с противоречащите си обстоятелства в нея. Предавана от уста на уста и от поколение на поколение, легендата с всеки век приема нова окраска. Подобно на старинните паметници, издигнати по прищявката на строители от различни епохи и пленяващи въображението на поетите с мрачните си и причудливи обеми, тя е способна да доведе до отчаяние тълкувателите и придирчивите изследователи на думи, факти и дати. Затуй повествователят й се доверява, както са повярвали в нея и суеверните умове на Фландрия, без да стават от това нито по-знаещи, нито по-невежествени. Невъзможно е да се съгласуват всички версии, ето защо в изложението ни легендата може и да губи от романтичната си наивност, но пък с дързостта си, която историята опровергава, или с моралната поука, която религията одобрява, нейната фантастичност, рожба на въображението, както и скритият й смисъл покоряват дори здравия разум. Нека всеки намери в нея храна по свой вкус и сам да отстрани доброто семе от плевелите.

Лодката, превозваща пътниците от остров Кадзант до Остенде, била готова да отплава. Преди да освободи желязната верига, с която лодката била вързана за каменния стълб на кея, собственикът на няколко пъти дал сигнал с рог, за да извести закъсняващите пътници, тъй като това бил последният курс. Стъмвало се и в последните лъчи на залеза едвам се различавали бреговете на Фландрия, трудно било да се види не броди ли още някой окъснял пътник край земните насипи около полята или сред високите блатни тръстики. Лодката била отдавна пълна и се чул глас:

– Кого още чакаме? Да потегляме.

В този миг на няколко крачки от брега се появил човек; лодкарят, който не го бил чул нито да идва, нито го бил забелязал преди това, се удивил. Пътникът внезапно изникнал изпод земята, сякаш някой селянин, полегнал в полето, е бил събуден ненадейно от звука на рога. Да не би да е някой крадец? А може би митничар или полицай? Щом стигнал на кея, където била вързана лодката, седмината, седнали на кърмата, се разположили на пейките така, че чужденецът да не може да седне сред тях. Мисълта им дошла ненадейно и инстинктивно, мисъл, която може да хрумне само на аристократите и богаташите. Четирима принадлежали към най-благородното съсловие на Фландрия. Сред тях бил и млад благородник с прекрасните си две хрътки, носещ върху дългите си коси шапчица, избродирана със скъпоценни камъни; той подрънквал със златните си шпори и постоянно сучел мустак, хвърляйки презрителни погледи към спътниците си. Надменното момиче до него държало сокол в ръка, като разговаряло само с майка си или с високопоставения духовник, техен сродник, без съмнение. Всички те гръмогласно водели разговор помежду си, сякаш са сами в лодката. А между тях се намирал и един доста важен човек от този край, едър буржоа от Брюж, загърнат в широкия си плащ. Слугата му, въоръжен до зъби, държал до себе си две торби, натъпкани с пари. До тях седял човек на науката, доктор на Лувенския университет, съпровождан от секретаря си. Носовата част на лодката отделяла тези хора, презиращи се едни други, от скамейката на гребците.

Когато закъснелият пътник скочил в лодката и хвърлил бърз поглед назад, той видял, че няма къде да седне и че не му остава друго, освен да потърси място сред седналите в предната част. А там били бедните хора. При вида на гологлавия мъж в палто от кафяв камелот, чиято яка била без каквато и да е украса, който не държал в ръка нито шапка, нито кесия или шпага в пояса, всички решили, че това ще да е някакъв бургмистер, ползващ се с авторитет сред съгражданите си, спокоен и приветлив, както някои от онези стари фламандци, чието естество и характер тъй добре са съхранили за нас художниците на тази страна. Бедните пътници посрещнали непознатия с видима почит, предизвикала насмешлив шепот сред пасажерите на кърмата. Един стар войник, изморен и болнав човек, отстъпил мястото си на странника, сядайки на носа, като се опитвал да запази равновесие, опирайки се с крака в гредите, наковани по дъното на лодката, подобно на рибешки кости. Млада жена, майка на малко дете, видимо принадлежаща към работническата класа на Остенде, се посвила, та да стори място на новодошлия. В това движение нямало нито угодничество, нито пренебрежение. То свидетелствало как бедняците, знаещи да ценят услугата и братската щедрост, проявяват душевна прямота и естественост, тъй наивни в своите достойнства и недостатъци; а пък странникът им поблагодарил с жест, изпълнен с благородство. Сетне той седнал между младата майка и стария войник. Зад него се намирал селянин с десетгодишния си син. Някаква клетница, стара, сбръчкана и парцалива, от хората, съчетаващи злочестието с безгрижието, с почти празна торба в ръцете се преместила на самия нос на лодката, сядайки върху купа от въжета. Един от гребците, стар морски вълк, познавал я някога, още като млада и красива, я пуснал да седне там ради Бога, ако си послужим с прекрасния народен израз.

– Много ти благодаря, Тома – му рекла старицата, – довечера ще прочета за теб два пъти „Отче наш“ и две молитви към Света Богородица.

Собственикът на лодката надул рога още веднъж, огледал смълчалото се село, издърпал веригата, притичал набързо по борда и застанал прав зад кормилото; после, поглеждайки към небето, казал на гребците, щом вече били в открито море:

– Гребете, гребете здраво, трябва да побързаме! Морето, тази вещица, ни се е ухилило с лошото си око! Усещам го как се надига от дълбините, раните ме заболяха.

При тези думи, произнесени на морски език, понятен само за уши, свикнали да долавят прибоя, веслата на гребците ускорили ритмично движенията си; и ако отначало единодушното движение на греблата би могло да бъде съпоставено с обичайния конски тропот, сега то наподобявало галоп. Висшето общество, седнало на кърмата, имало удоволствието да наблюдава всички тези жилести ръце, смугли лица и горящи очи, напрегнатите мускули на хората, обединили усилията си ведно, та да могат, макар и за нищожна плата, да ги прекарат през пролива. Вместо да доловят измъчеността им, високопоставените пътници им се надсмивали, сочейки един на друг гротескните изрази, които цялото това усилие запечатвало върху изнурените им лица. А от носа войникът, селянинът и старицата съзерцавали лицата на гребците с естественото съчувствие на хора, изкарващи си с мъка хляба, които добре познават тегобата и трескавото напрежение на тежкия труд. Свикнали с живота под открито небе, те скоро разбрали по облаците, че ги грози опасност, и придобили угрижен вид. Младата майка, за да приспи детето си, му пеела старинен църковен химн. (...)

[1] Марселин Деборд-Валмор (1786–1859) – най-голямата поетеса на френския романтизъм. Б. пр.