„ЧОВЕКЪТ БОГАТСТВО” – 130 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА МУЗИКОУЧИТЕЛЯ И КОМПОЗИТОР ПЕТЪР ДИНЕВ

Чували ли сте думата „музикоучител”? Стара и благозвучна дума, в чиято семантика откриваме както майсторството на възрожденските църковни певци, така и педагогическите им качества. Както във всяко изкуство, така и в църковното пеене са нужни учители, които да могат да разгорят у последователите си любов към пеенето (нещо, което никоя теория поради сухотата си не може да стори пълнокръвно). Макар че Петър Динев се ражда на бял свят десетина години след крайната точка на Българското възраждане, няма да е пресилено да кажем, че неговото дело има възрожденски характер.

Кой е Петър Динев, кога е живял, какво е оставил на потомците? Три въпроса, на които ще се опитаме да отговорим, макар и кратко в следващите редове.

Петър Динев е роден е на 14 юли 1889 г. в костурското българско село Куманичево (днес в Гърция), тогава в Османската империя.

Учи в Цариградската духовна семинария, а по-късно изучава композиция в Санктпетербургската консерватория при Н. Соколов, С. Петров и А. Глазунов и източна музика при проф. Сакети (1911–­1915). Сред неговите състуденти е големият руски композитор Сергей Прокофиев, а негов близък приятел е световноизвестният бас Фьодор Шаляпин, който високо цени Петър Динев и го нарича „човек богатство”.

Динев следва и право в Санктпетербургския университет. От 1919 г. става преподавател по източна музика в Казанската консерватория, а в 1922 г. се завръща в България, където до 1924 г. работи като учител по музика.

От 1925 до 1936 г. Динев е преподавател по църковна музика в ДМА (сега Национална музикална академия „Проф. Панчо Владигеров”). От 1926 до 1944 г. преподава в Духовната семинария, а от 1926 до 1934 е доцент по източноцърковна музика в Духовната академия (Богословски факултет на СУ).

Петър Динев е диригент на хора към Духовната академия и на църковния хор към столичния храм „Св. св. Кирил и Методий”, който ръководи повече от 40 години (днес смесеният камерен хор при храма с диригент д-р Боряна Найденова носи неговото име). След 1944 г. Динев работи като инспектор по музика и подначалник на културно-просветния отдел към Светия синод.

Петър Динев превежда много църковни песнопения от невмена[1] на западна нотация, създава ценното и широко признато ръководство по византийска невмена нотация – Ръководство по съвременна византийска невмена нотация (1964). Посредством преводите си прави достъпна византийската църковна музика за познаващите теорията на западната музика. Плод на неговия труд са: Духовно-музикални творби на Йоан Кукузел (1938), Кратък осмогласник и божествена литургия (1947), Обширен възкресник (1949), Триод и пентикостар (1951), Пространни пападически песнопения от литургията (1953), Църковни треби и слави от триода и пентикостара” (1957). Подготвени са за печат и Слави за всички Господни, Богородични и светителски празници, но за съжаление ръкописът не е открит.

През 60-те години на XX в. Петър Динев изнася и лекционен курс по съвременна византийска невмена нотация в Българската академия на науките, между посетителите на който е и бъдещият виден учен музиколог Елена Тончева[2]. Динев обучава и вдъхновява първите изследователи на старата българска музика в БАН.

Динев разработва много композиции в старобългарски и източен църковен стил, композира лесно усвоими и общодостъпни църковни песнопения за богослужебна и извънхрамова употреба. Хармонизира и обработва около 60 български народни песни от Македония.

Той публикува редица изключително значими трудове, статии и студии по различни проблеми на музикознанието, теорията, изпълнителското и композиционното творчество: Сходство между народните и църковни мелодии (1955), Рилската църковнопевческа школа в началото на ХIХ век и нейните представители (1957), Народнопесенни елементи в българския църковен напев (1959) и др.

За своята дейност и заслуги Петър Динев е награден с орден „Кирил и Методий” – ІІ степен, както и със званието „Заслужил деятел на изкуствата”.

Петър Динев почива на 2 юли 1980 г. (…)

 

[1] Под невми обикновено се разбират нотните знаци, с които едногласната християнска музика на Средновековието е била записвана от VIII в. нататък. На първо място, терминът „невми“ се използва за нотацията на грегорианския хорал – латински невми. Вследствие на това терминът се използва и за обозначение на различните нотации на едногласната християнска богослужебна музика на Изток. Разпространението на невмите в географско отношение е най-широко в сравнение с това на останалите нотации в по-старата история на музиката. Невмите се срещат в цяла Европа, Близкия изток (Палестина, Ливан, Сирия), както и в Кавказ (Армения, Грузия). Измежду всички източни невми византийските се признават за най-представителни. Латинските, византийските, славянските и арменските ноти, служещи за записване на християнски песнопения, разполагат с общ фонд основни невми, които имат еднакви или сходни функции. Особена невмена близост показват латинските и византийските невми. Срв. Флорос, К. Въведение в невмознанието. Средновековни нотни системи (с допълнителен раздел за православната музика и невмените нотации в България от Елена Тончева). С., 2006, с. 21-24. В Православната църква от 1814 г. насам за фиксиране на едногласната музика се ползва т.нар. Хрисантова невмена нотация, носеща името на един от реформаторите на късновизантийската нотация – духовника от Константинополската патриаршия архимандрит Хрисант (впоследствие митрополит Брусенски).

[2] Вж. бел. 6.