Ако все още съществува въпрос, който действително вълнува съвременния човек, това е социалният въпрос. Не че останалите въпроси – религиозните, моралните, научните – не го интересуват, но всички те минават покрай него, без да го докоснат в дълбочина, те са само своеобразен спорт или хигиена на ума. Докато социалният въпрос е въпрос на живот, засягащ цялото съществуване на съвременния човек. Като че ли от решаването му зависи не само съдбата на съвременния човек, но и съдбата на редица предишни поколения, съдбата на цялата съвременна култура. Всеки народ по свой начин се интересува от различни въпроси, но няма нито един народ, за когото социалният въпрос да не заема съвсем особено, изключително място. Неслучайно безумният експеримент, който безумни хора извършват в Русия, така остро вълнува и обсебва вниманието на съвременния човек. Това е най-радикалният, най-смелият опит за решаване на социалния въпрос, опит за окончателното устройване на човешкия живот. Заради този опит някои си мислят, че на болшевиките може да им се прости много от стореното.

Наивно е да се предполага, че те не знаят за всички ужаси на болшевизма – те просто ги пренебрегват като косвени жертви по време на война, като неизбежни грешки при преследване на велика цел. Ето защо социалният въпрос в наши дни най-малко от всичко е въпрос за социалните бедствия. Разбира се, когато социалното зло достига някакъв предел, то става непоносимо. Социалното зло и социалната несправедливост са неизбежни и вечни спътници на човешката история, но никога досега те не са достигали – в някои части на света – такива размери. Никога досега всекидневно не са умирали от глад десетки и стотици хора, редом с неизброими запаси от всякакво богатство.

Ала работата не е само в това. Кой в големите градове е виждал умиращи от глад хора? А вестникарските съобщения за това, прочетени набързо между всевъзможни сведения за кинозвезди, едва ли са способни да развълнуват сърцата и умовете. Ако претеглим количеството социално зло, то нашата епоха едва ли би се оказала чак толкова изключителна. При това, ако предположим, че това зло е намалено или сведено до минимум, то социалният въпрос въпреки това би стоял толкова остро, колкото и сега. Социалната революция в Русия я извършиха не тези, които умираха от глад, просто защото такива нямаше много в Русия. Най-горещите поддръжници на крайните социални учения са хора не напълно социално обезправени. Трябва да сме справедливи и да признаем, че работническата класа в наши дни не стои на дъното на социалната стълбица. Положението й е значително по-добро в сравнение с предишната епоха и не е по-зле от положението на така наречената дребна буржоазия. При това именно работническата класа навсякъде се явява най-взривоопасният материал за социалната революция.

От друга страна, нито една социална революция не би успяла, ако не получаваше поддръжка от други класи, много по-добре обезпечени, и дори от много едри представители на буржоазията и капитализма. Въпреки всички кризи капитализмът не е толкова слаб, колкото е прието да се мисли. Той винаги би могъл да си купи преторианска гвардия за своя защита. Работата е там, че той никога няма да постъпи така. Както в близкото минало, така и в настоящия момент социалната революция е възможна само при поддръжката на представители на капиталистическия строй.

Ако социалният проблем не зависи изцяло от степента на социалното зло, необходимо е да потърсим друг източник на неговата власт над съвременното човечество. От епохата на хуманизма в човека се пробужда страстно желание да осъществява създадения от него самия идеал на обществения живот. Това е религиозната жажда на новата религия на човечеството – хуманизма. С нарастването на значението на личността, с усилването на вярата на човека в самия себе си, с развитието на техниката и по-голямата власт на човека над природата тази жажда само се усилва.

В наши дни напрегнатите социални очаквания достигнаха крайни предели. Удари страшният 12-и час, когато идеалите, поддържани в човека от векове, поискаха своето осъществяване. Съвременният човек почувства, че повече не може така да живее. Страшното предчувствие за надигаща се социална катастрофа обхвана всички. Трябва наистина да си глух, за да не чуеш тътена и страшните подземни удари. Трябва да си сляп, за да не виждаш какво се случва върху една шеста от земното кълбо – в Русия.

Може ли православието да остава равнодушно към социалния въпрос? Ако не може, какво трябва да е отношението му не само към социалния въпрос, но и към всичко случващо се сега в света, към всички тези опити и търсения на съвременния човек да осъществи своя идеал за социална справедливост? Изглежда, че относно първия въпрос в наши дни няма никакви съмнения. В страшния час на човешката история Църквата е призвана да каже своята дума. Църквата не може да изостави своите чеда в борбата им за правда в „царството на този свят“. Но каква е тази дума?

Има едно много разпространено, струва ми се, историческо недоразумение. Историческата Църква е обвинявана, че игнорира социалните въпроси, че твърде малко се занимава със земните дела, а чрез монашеско-аскетичното си направление направо отрича целия земен живот. Тя сякаш казвала: „Колкото по-лошо, толкова по-добре за спасението на човешката душа“. Най-многото, което е правила Църквата, е да се занимава с благотворителност. Църквата не намирала за необходимо или нямала смелостта да надигне глас срещу социалното зло и социалната несправедливост. С тези обвинения е свързано друго, по-дълбоко, основно твърдение, че християнството не е развило учение за обществото. След Откровението за Бога и за човека не последвало учение за обществото. В тази връзка доста често се появява учението за Третия завет, който трябва да разкрие учението за обществото. В една или друга степен, ясно или прикрито, учението за Третия завет често е предпоставка за християнските решения на социалния въпрос. Причината за това е убеждението, че при наличното догматично учение на Църквата тя не е в състояние да реши социалния въпрос, да отговори на насъщните потребности на съвременното човечество. (...)