Гениален поет, драматург, философ, романтик, мистик, Крал-Дух, пътешественик през времето, пазещ паметта за Златния век, в който боговете ходят по земята, а поетът е йерофант, чиято песен дарява безсмъртие – Юлиуш Словацки (1809–1949) обогатява полската романтическа литература с великите си поеми и стихове, с изящните писма до майка си, а също и с оригиналното си драматургично творчество. Вълшебният свят на неговите драми и трагедии поразява с духовна и философска необятност, с магията на народната балада и мистерия, с безпощадния смях на бароковата сатира. Всяко произведение е херметическа цялост, символическа система, извлечена от образците на Античността или от народната езическа традиция, от духовното безпокойство на съвремието, или, както е в драмата „Самуел Зборовски” – от собствените космологични представи на поета. Театърът на Словацки е съзвучен с вярата му в безсмъртния дух, с възгледите, отразени в мистичните му трактати, неговия Генезис от Духа (Genezis z Ducha, 1871).

Болезнената раздяла с родината и продължителната откъснатост от полския живот, невъзможността да вземат участие в борбите за нейното освобождение става съдба както за поетите, пророци на Полския романтизъм, така и за значителна част от полската интелигенция. След разгрома на Ноемврийското въстание от 1830 г. Париж е градът, който става основен културен център на Великата полска емиграция. Именно там се появява Кръжокът на Божието дело и се развива миленаристкото учение на Анджей Товянски (1799–1898), в Колеж дьо Франс Адам Mицкевич изнася прочутите си лекции по славянска филология, там живеят, творят и посрещат края на житейския си път Фредерик Шопен, Зигмунт Крашински, Циприан Норвид, Юлиуш Словацки и много други. Градът е важно място за световния Романтизъм, винаги е излъчвал нови философски манифести, естетически теории и концепции, нови перспективи за литературата и театъра. За Словацки, създателя на съвременната полска драма, жанрът дава възможност да представи новаторските си идеи и роматическо светоусещане.

В книгата си Драмата и театъра на Юлиуш Словацки. Реконесанс (Dramat i teatr Juliusza Słowackiego. Rekonesans, 2006)^[1] полската изследователка Магдалена Хацко изследва проблема за цензурата – както литературна, така и театрална, обръща внимание на отрицателното отношение към произведения, в които има и сянка от алюзия, намек, критика или осъждане на официалните институции, обществения ред и политическата система, неуважение към властта или Църквата. Опирайки се на писмата до майка му, полската литературоведка представя търсенията и впечатленията на младия романтик от театрите в Париж, Женева, Рим, Неапол, Флоренция.

Словацки пристига в Париж пълен с ентусиазъм и надежда да се докосне до най-високите постижения на съвременния театър, с желание да представи уникалния си талант и полския поетичен дух, да покори парижките театри със своите пиеси. Съвсем друга обаче е реалността във френската столица. Властта на класицизма е непоклатима. Поетът не може да повярва, че в сърцето на Европа зрителите все още се наслаждават на комедийки, водевили и мелодрами. Разочарован е и от факта, че публиката издига и сваля постановки, като се явява главен коректив както за моралната, така и за художествената стойност на представленията. Артистите и драматурзите са служители, които, ако желаят да останат на сцената и да се развиват в театъра, трябва да се съобразяват с мнението и настроенията на зрителите. Романтичната драма си пробива път изключително трудно, публиката не е готова за нейните нови послания, артистични похвати и радикално нова естетика. Въпреки това Словацки започва да пише трагедия за театъра „Порт Сен Мартен”. През 30-те години на XIX в. в този театър се играят някои от големите произведения на формиращия се и търсещ място на сцената Романтизъм. Поставят се драми на Виктор Юго, Александър Дюма, Казимир Делавин и други. Предполага се, че полякът е написал „Беатриче Ченчи” (Beatrix Cenci, 1832), от която са запазени само фрагменти, а пиесата така и не е поставена. Предпочетена е трагедията на Астолф дьо Кюстин, посветена също на легендарната отцеубийца, но подчинена на критиката, цензурата и разбира се, на вкуса на публиката, жадуваща ефекти, зрелищност и интензивно действие. Словацки обаче не може да бъде поръчков драматург, чийто единствен стимул за творчество да са парите или успешното интегриране в театралните среди и френската творческа общественост.

Младият драматург напуска Париж и се отправя към Женева, но там го очаква още по-голямо разочарование. Постановките в Театр дьо Бастион дори не го забавляват, навяват му единствено скука и чувство на носталгия. В писмата до близките си полският драматург изразява отрицателното си отношение към местната аристокрация, изповядваща методистките си възгледи с фанатизъм и атакуваща театралната институция. Театърът е смятан за грях, за дяволско изкушение, забранено и пагубно за душата забавление. Напомня на отношението на ранната християнска ортодоксия към всякакви свободни прояви на творчество, презрението на Йоан Златоуст към театъра и музиката. (…)

[1] Chacko, Magdalena. Dramat i teatr Juliusza Słowackiego. Rekonesans. Wrocław: Wydawnictwo Uniwersytetu Wrocławskiego, 2006.