Празнота… Няма друга дума.

Бекет, Лошо видяно, зле изказано

„Безкрайността на празнотата ще бъде около теб дори и да възкръснат всички мъртъвци от всички времена, няма да я запълнят, и там ще си като ситно камъче посред степ.“^[1] Тези думи на Хам от драмата „Краят на играта“ са най-кратката и точна критическа анотация за творчеството на Бекет. Още в началото на своите изследвания на Бекет Мартин Еслин го представя като писател екзистенциалист, желаещ да достигне до най-съкровеното ядро на природата на реалността – „небитието в центъра на битието”^[2]. Половин век по-късно Тери Игълтън ще потвърди, че прозата на Бекет представлява „модерната тема за срещата на Аза със себе си като празнота”^[3].

Бекет превърна значението на израза „стоя настрана“ в безмълвен девиз, накара ни да усетим втъканата в думите самота, същината на едно създание извън всичко, пише Емил Чоран: „В будизма за преследващия озарението се твърди, че трябва да е настървен като мишка, прегризваща ковчег. Всеки истински писател полага подобни усилия. Бекет е разрушител, който притуря към съществуването, обогатява го с подкопаване“^[4].

 Празнотата, усещането за отсъствието на Аза от себе си и от света е концептуалното ядро, около което се завихря творческата фантазия на Бекет в емблематични негови произведения. Драмите „В очакване на Годо“ и „Краят на играта“, романите от Трилогията, късната му проза^[5] (особено ярко в „Лошо видяно, зле изказано“ и „Ворствард Хо“) внушават неистово желание на субекта (героя) за бягство в безкрайността на празнотата, в нищото. Уж небрежно подхвърлената реплика на Естрагон: „Няма недостиг на празнота!“^[6] в драмата „В очакване на Годо“ (1952 г.), оставена подмамващо без референция, почти 30 години по-късно ще изкънти в текста „Лошо видяно, зле изказано“ (Ill Seen Ill Said, 1981): Стара жена стои и втренчено наблюдава хоризонта: „С повдигната глава – пише Бекет – тя гледаше празнота. Това изобилие“ (…) „Такова фиаско, че безумието го завладя. Такива парчета и остатъци. Видени както и да е и изказани, както видени. Страх от черно. От бяло. От празнотата. Остави я. Да изчезне. И останалото. За добро. И слънцето. Последните му лъчи. И луната. И Венера. Не остана нищо друго освен черно небе. Бяла земя. Или обратно. Няма повече небе или земя. Няма високо и ниско. Нищо друго освен черно и бяло. Навсякъде, независимо къде. Нищо освен черно. Празнота. (к.м.) Нищо друго. Съзерцавам я. Няма друга дума. Най-сетне у дома. Нежно, нежно.“^[7]

Тук ще се дискутират различните модуси на празнотата в прозата на Бекет, стилистичните захвати на нейното проявление и философски послания. „Самота, празнота, нищо, безсмислие, мълчание – това не са даденостите на героите на Бекет, а тяхната цел, тяхната нова героична инициатива.“^[8] Всяко едно от тези съществителни имена, които Стенли Кавъл използва, за да определи битието на Бекетовия герой, отпраща към семантично гнездо, означаващо липса, отсъствие на нещо същностно (к.м). В този текст празнота^[9] като понятие ще реферира също и недействителност, невалидност, безполезност, безплодност, пустота.

Как Бекет интерпретира опитите на различните изкуства да представят раната на модерния човек, наречена от Хайдегер захвърленост и фактичност на битието в света, от Пирандело – игра на голите маски, от Ницше – смъртта на Бога, от цяла плеяда творци, инкрустирали със златни букви имената си в културата на Европа през ХХ в. – невъзможност на субекта да открие опорни точки в съществуването си и изплъзващия се стремеж за постижима трансцендентност, е нелека задача, криеща капани от изпадане в преповторения, елементаризиране, цитируемост и епигонство. Един възможен отговор на това запитване, който тук лаконично наричаме празнота, дава самият Бекет на въпроса на Джордж Дутюит как Масон си е представял, че рисува празнотата? (…)

[1] С. Бекет, Краят на играта, превод М. Коева, София: Фама, 2003, с. 51.

[2] M. Esslin, Samuel Beckett, in: The Novelist as Philosopher: Some Aspects of French Fiction 1935-1960, ed. J. Cruickshank, Westport, CT: Greenwood Press, 1962, р. 129.

[3] T. Eagleton, Nothing New, in: Beckett and Nothing: Trying to Understand Beckett. ed. D. Caselli, New York: Manchester UP, 2010, pp. xiv- xxvi.

[4] Е. Чоран, Шемет на скептицизма, превод К. Мирчев, София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1996, с. 282.

[5] Сборникът Нохау он (Nohow on) е сборник с три прози на Бекет, включващ „Компания“ (Company), „Лошо видяно, зле изказано“ (Ill Seen Ill Said) и „Ворствард Хо“ (Worstward Ho), събрани след смъртта му от Джон Калдър. За първи път е публикуван в един том през 1989 г.

[6] There's no Lack of Void. http://www.napavalley.edu/people/LYanover/Documents/English%20121/English%20121%20Samuel%20%20Beckett%20Waiting%20for%20Godot.pdf?fbclid=IwAR3uOI3hlz8ongeh94pzEnyBFAciRzXiTmxTK1QvfXlev9cFSI_arkIaTNQ

[7] S. Beckett, Company, Ill Seen Ill Said, Worstward Ho, Stirrings Still, London: Faber and Faber, 2009, p. 31.

[8] S. Cavell, Must We Mean What We Say, A Book of Essey, Cambridge: Cambridge University Press, 2002, p. 156.

[9] The Void е думата, която Бекет употребява и когато пише на английски език, и когато превежда от френски на английски текстовете си.