В САЩ набира скорост нов християнски национализъм. В цялата страна евангелските протестанти се мобилизират в подкрепа на президента Доналд Тръмп, който миналия октомври заяви: „Знаете ли какъв съм? Националист съм, ясно? Националист... Използвайте тази дума“.

И все пак не евангелистите, а католическите интелектуалци са тези, които се опитват да се възползват от възможността, открита от национализма на президента Тръмп. Особено важно е участието на католици в две скорошни инициативи. Първата беше манифестът, публикуван през март от списание First Things, където се защитава нов стил консерватизъм, от който освен всичко друго се очаква да „прегърне новия национализъм“ и „ревниво да пази“ пространството, отворено от „феномена Тръмп“. Сред подписалите манифеста бяха Патрик Денийн от Университета „Нотр Дам”, Ч. С. Пекнолд от Католическия университет в Америка и Сораб Ахмари, главен редактор на New York Post.

Втората инициатива беше Националната консервативна конференция, проведена през юли и организирана отчасти от Р. Рено, главен редактор на First Things. На нея свои изказвания направиха католически мислители като Р. Рено и Патрик Денийн, наред с други политически консервативни говорители като Тъкър Карлсън от „Фокс Нюз”, професорът по право от Университета в Пенсилвания „Ейми Уокс и сенатор Джош Хоули от Мисури, виден привърженик на Тръмп. На конференцията те изложиха своите възгледи за национализма, поздравиха успеха на Тръмп и похвалиха неговия инстинкт в политиката му към имиграцията.

През август 2019 г. ние се присъединихме към отвореното писмо на повече от двайсет други богослови, пастори и академични изследователи от различни деноминации, публикувано в списание Commonweal, чиято цел беше да предупреди християните за опасностите от този нов национализъм. Тук от наше собствено име се опитваме да разгледаме по-отблизо скритите зад него интелектуални опасности. Някои задават въпроса: защо християните да не подкрепят новия национализъм? Нима това не е патриотизъм? Не е. Но за да разберем защо, трябва да се вгледаме по-внимателно в национализма, какво представлява той и как е разбиран.

За политолозите национализмът е най-разпространената идеология днес по света, която намира своето място в движения от всички краища на идеологическия спектър. Всички национализми обосновават властта на държавата върху предполагаемо уникалния дух на народа и върху общото наследство, за което се твърди, че предхожда политическото управление. Но кой може да бъде част от нацията? Привържениците на национализма имат два възможни отговора на този въпрос: „етнически“ и „граждански“.

Какво е етнонационализмът?

Етническият национализъм се характеризира с острото деление между „нас” и „тях”, граница, очертана с биологични, културни или религиозни аргументи. На тази основа етнонационалистите отхвърлят мултикултурализма. В практиката етнонационалистите често са подлагали малцинствата на обезличаване, масови депортации, концентрационни лагери и други опити за пречистване на „народа“ и за издигане на непроницаеми граници. ХХ век дава редица ужасяващи примери за такава политика.

Този етнонационализъм очевидно е несъвместим с християнството. Дори той да изостави ужасяващото насилие, реализирано чрез чистки и лагери, християнската общност е призвана да си остане същностно мултиетническа. Иисус събира своите следовници „от всички народи“ (panta ta ethné, Мат. 28:19). Докато някои християнски общности се формират на местно равнище и отразяват културните характеристики на един етнос, католическата вяра изисква членство в глобална църква, която надхвърля етническите лоялности. Всъщност Иисус се идентифицира със странника, мигранта и затворника.

Много привърженици на Тръмп разбират своя ентусиазъм като обикновен патриотизъм. Но неудобната истина е, че защитаваният от президента национализъм не е просто патриотизъм, а специфична версия на етнонационализма. От самото начало водеща негова мотивация беше тревожността, предизвикана от опасенията, че мюсюлманите, латиноамериканците и другите не-бели не могат да се асимилират в „американската“ култура. За да посочим само един от многото възможни примери, тъкмо етнонационализмът стои в основата на думите на президента Тръмп, че някои представители в Конгреса, сред които Александрия Окасио-Кортес и Илхан Омар, трябва да се „завърнат“ в „завладените от престъпност места, от които са дошли“.

Какво е гражданският национализъм?

Второто разбиране е това за гражданския национализъм или възгледът, че народът се формира не въз основа на културните или расови сходства, а въз основа на споделени правни или институционални традиции. Гражданският национализъм може да изглежда по-приобщаващ и плуралистичен ‒ все пак всеки може да се подчинява на закона или да участва в демократични избори. Централният въпрос за гражданския национализъм е не откъде идват новите граждани, а дали те са готови да споделят отговорностите на гражданския живот. Ако това е така, тогава на вълната от мултиетническа имиграция може да се гледа като на обновяване на нацията, а не както е казано в манифеста на First Things, като „на опит за изместване на американските граждани“.

Ала ако етнонационализмът е неприемлив, гражданският национализъм е дълбоко нестабилен. В практиката гражданските националисти често са имали съмнения дали лоялността към правните традиции е достатъчна за обединяването на народа суверен. Дори великият граждански националист Жан-Жак Русо призова полското правителство да надхвърли патриотизма и да се позове на етническото превъзходство. Ако поляците бяха научени, че са по-добри от руснаците, пише той през 1772 г., „уверен съм, че Русия нямаше да покори Полша“.

Фактът, че подобно мнение може да бъде изказано дори от Русо, издава несигурността, залегнала в основата на гражданския национализъм. Може ли някой толкова различен от мен истински да почита същия граждански живот? Дали обществото не се нуждае от по-здрава националистическа спойка? Това кара гражданските националисти да поемат в две посоки, едната е да отхвърлят изначалните национални идентичности и да поемат просто към патриотизма, а другата ‒ да се завърнат обратно към етнонационализма. Колкото те са „по-граждански“, толкова са по-малко „националистически“ или съответно колкото те са „по-националистически“, толкова са по-малко „граждански“.

Това е проблемът пред новите християнски националисти. Те защитават своя проект чрез идеите на президента Тръмп, но твърдят, че за разлика от него, не са етнонационалисти. Но те сякаш не желаят или не могат да формулират стабилен граждански национализъм, който да не утвърждава само една религиозна или етническа идентичност. Напълно основателно от трибуната на конференцията те осъдиха белия национализъм. Но алтернативите, застъпвани от тях към настоящия момент, са неясни и непоследователни. Събратята им по вяра трябва да ги накарат да обяснят по-ясно как според тях национализмът се съгласува с християнската вяра. (…)