1. Какво е капитализмът?

Търговията по същество е сатанистка. Търговията е заплащане за нещо, дадено назаем с условието: плати ми повече, отколкото ти давам.
Шарл Бодлер, Mon cœur mis à nu

Нямам напълно задоволителен отговор на въпроса, поставен в заглавието на тези размисли, но смятам, че верният подход към отговора може да бъде очертан, ако в началото се постараем да изясним понятията. В днешно време, особено в САЩ, думата капитализъм се е превърнала в нелепо всеобхватно понятие за всяка форма на икономически обмен, без значение колко примитивен и базов е той. Приемам обаче, че тук ще я използваме в по-конкретен смисъл, като термин, който описва една епоха в историята на пазарната икономика, започнала същински едва преди няколко века. Капитализмът, както го дефинират много историци, е сбор от финансови конвенции, придобили форма по време на индустриализацията, и постепенно изместили меркантилизма от предходната епоха. Следвайки дефиницията на Прудон от 1861 г., това е система, в която като общо правило тези, чийто труд създава печалбата, нито притежават средствата за производство, нито се радват на плодовете на своя труд.

Тази форма на търговия до голяма степен унищожава договорната сила на свободния майсторски труд, унищожава занаятчийските гилдии и въвежда системата на масово заплащане, превръщайки труда в стока, която подлежи на договаряне. И като последица създава пазар за експлоатацията на евтини и отчаяни работници. Тази система е подпомогната и от политиките на правителствата, които свеждат възможностите пред онеправданите до платено робство или пълна нищета (като напр. ограждането на общинските земи в Англия, започнало в средата на ХVІІ век). Всичко това по необходимост става причина икономическият успех да премине от търговската класа – доставчици на блага, договорени и произведени от независими работници, подизпълнители или малки местни пазари – към капиталистическите инвеститори, които едновременно произвеждат и продават своите стоки. С времето това еволюира до появата на напълно реална корпоративна система, която превръща акционерните дружества от периода на ранната модерна търговия в двигатели за генериране на огромен капитал на второто ниво на финансовата спекулация: това е пълноценен финансов пазар, на който се създава богатството и на което се радват не онези, които се трудят или обменят, а които се впускат в непрестанна циркулация на инвестиции, като форма на игра на късмета.

Затова и може да се каже, че капитализмът е постигнал своя най-съвършен израз във възхода на търговската корпорация с ограничена отговорност, институция, която позволява тази игра да бъде играна напълно абстрактно, без значение от възможния успех или провал на бизнеса, в който е инвестирано. (Възможно е печалба да бъде постигната не само от създаването, но и от унищожаването на препитания.) Тази корпорация е много коварен обект: Пред закона тя се ползва със статус на юридическо лице – легална привилегия, на която преди това са се радвали само „корпоративни“ асоциации, признати като доставчици на публични услуги, като университети или манастири, но под закона от нея се очаква да се държи като възможно най-презряната личност. Почти навсякъде в капиталистическия свят (в Америка например това се случва след решението на съда по казуса Додж срещу Форд от 1919 г.[1]) корпорацията от този тип е задължена да не си поставя никакви други цели освен максималната печалба за своите акционери. Забранено й е да взима под внимание други фактори – като например да преценява какво представлява почтена или непочтена печалба, благосъстоянието на работниците, милосърдни каузи, които могат да доведат до отклоняване на печалбата, или каквото и да било друго, което може да възпрепятства този стремеж.

Следователно този тип корпорация е морално обвързана с аморалността. И цялата тази система очевидно не само допуска, но и практически зависи от огромната концентрация на частен капитал и от неговото по възможност лишено от регулации управление. Тя също така позволява експлоатацията на материални и човешки ресурси в безпрецедентен мащаб. И неизбежно тя води до културата на консуматорството, защото трябва да култивира социален навик за прекомерна консумация, която надхвърля естествените нужди или дори (може да се спори) естествените желания. Не е достатъчно да се задоволят естествените желания. Капиталистическата култура трябва неотклонно да се стреми към създаването на нови желания чрез призиви към това, което св. ев. Йоан Богослов нарича „похотта на очите“ (1 Иоан. 2:16).

Най-малкото, което човек може да признае, е че капитализмът „работи“. Тоест той произвежда огромни богатства и се адаптира със забележителна гъвкавост към дори най-дълбоките промени в културните и материални обстоятелства. А когато е западал, той е успял да развие нови механизми за предотвратяването на същите грешки. Разбира се, той не успява да донесе справедливо разпределение на богатствата, но и не би могъл. Капиталистическо общество не само позволява, но и всъщност изисква съществуването на бедна класа, не само като резерв за нужната работна ръка, но и защото капитализмът разчита на стабилност чрез икономиката на кредит, а икономиката на кредит изисква и съществуването на постоянни длъжници, чиято бедност – чрез хищнически заеми и лихвени практики – може да бъде преобърната в капитал за техните кредитори. Неизменната неплатежоспособност на работещите бедни и долната средна класа е неизчерпаем извор на печалба за институциите, от които зависи инвеститорската класа. (…)

[1] Додж срещу Форд – съдебен казус в САЩ от 1919 г., в който Върховният съд на щата Мичиган постановява, че Хенри Форд трябва да управлява автомобилната компания „Хенри Форд“ в интерес на акционерите на компанията, а не в полза на работниците или взимайки под внимание други благотворителни мотиви. В Америка казусът често е цитиран като пример за „върховенството на акционера“. Б.ред.