Никлас Луман гледаше критично на факта, че четейки документите, свидетелстващи за излизане от Църквата, духовниците не са в състояние да разберат защо хората й обръщат гръб. В своето съчинение, достъпът до което за първи път е улеснен, социологът прави едно смело предложение.

Защо хората са ходели, защо всъщност ходят на църква? Не само в името на Господа, това е сигурно. Дълго време не е имало начин да не присъстваш на ритуала. Онзи, който е липсвал на службата без уважителна причина, е бил считан за невярващ, а останалите членове на обществото са имали обичая да заобикалят отдалеч невярващите, включително и извън стените на храма. Могат ли на такова лице да бъдат дадени пари назаем? Да се има доверие на думите му, когато го призоват като свидетел пред съда? Да сключиш брак с него?

Следователно е било добре да се ходи на църква в неделя, ако не за друго, понеже така във всекидневието са се спестявали доста неприятности. През XIX в. в Америка принадлежността към методистите все още се възприема като сигурно свидетелство за безупречен финансов морал и човек е можел да стане част от средите им не на последно място и за да гарантира, че няма проблем да му се отпусне кредит. Участието в „духовната“ комуникация се е изплащало в контекста на „светските“ дейности. При подобни обстоятелства не е било важно доколко мотивите за присъствие на богослужението са носели религиозен характер, а и невинаги е правело впечатление, ако такъв не е имало. Защото в общество, в което да се съмняваш във вярата и да признаеш това публично, е могло да доведе до немалко затруднения, е било най-добре човек да премълчава съображения от подобен род. Неверието е представлявало личен проблем.

В един вече публикуван, но трудно откриваем текст, който сега става широко достояние, социологът от Билефелдския университет Никлас Луман се е спрял на въпроса какви последици възникват от така описаното положение за официалното църковно тълкуване на вярата, тоест за догматиката.

Когато през Античността християнството все още е прохождало и са съществували религиозни алтернативи, въпросното тълкуване е трябвало да се доказва също и като инструмент за набиране на нови членове на общността. Това вече не е нужно при по-късната спойка между Църква, държава и народ. Средновековната догматика, твърди Луман, не е изпитвала необходимост да отговаря на очакванията на мнозинството, да убеждава, да е привлекателна. В своите интерпретации богословите са имали немалка свобода, от която в пълна степен са се ползвали, както свидетелства мащабът на схоластическите спорове. Стига се до избистрянето на онези радикални, трудно примирими една с друга позиции на волунтаристката и номиналистката теология, с които е дадено началото не само на разцеплението вътре в Католическата църква, а и на Модерността.

За разлика от това в модерното общество вярата се е превърнала във въпрос от личен характер. Да си част от църковната общност ти дава малко предимства в останалите ролеви сфери от живота и човек може по всяко време да се откаже от тази принадлежност, без да понесе загуба на правото си на глас, без да се сблъсква с трудности на пазара на труда или пък при намирането на интимен партньор. Междувременно се е стигнало дотам, че във всички социални сфери или йерархии, а също и на най-високите политически постове се срещат индиферентни към религията индивиди.

И ето че с оглед на казаното дотук Луман продължава да пита какво следва за верската догматика: можем ли да допуснем, че за първи път в историята хората се присъединяват към Църквата по чисто религиозни подбуди, просто защото, така или иначе, вече не печелят нищо от това? Трябва ли решението им да останат в църковното лоно да се разбира като един вид глас в полза на официалната догматика? Или пък в мотивите за напускане следва да бъде потърсен импулс в посока ново тълкуване на вярата, което да е съобразено с даденостите на съвременното общество? (…)