КОЛЕДЕН ЗВЪН

 

Снегът вали и натрупва. В овчарската колиба седят двама мъже. Единият е дядо Моне, а другият е двадесет и пет годишният му внук Монката. Овцете са прибрани в заветите и дремят. Дядо Моне побутва с дряновицата си дъбовата жар и казва:

– Монка, довечера е Бъдни вечер, няма ли да слезеш в село?

– Не искам, няма какво да правя там! Ако искаш, ти слезни.

– Нали знаеш, овцете не могат без мене!...

Монката излиза от колибата, заобикаля заветите, обажда се на кучетата и се заглежда в далечината. Снегът е замрежил цялата земя и той едва вижда сивата снага на стария дъб. Провиква се, гласът му се връща назад и го помилва по лицето. Монката размазва няколко снежинки по страните си и пак се провиква. Дядо му застава на вратата и го пита:

– На мене ли викаш, Монка?

– Ей тъй на, викам си сам!

– Викни по-силно, та дано Господ те чуе и дари за Коледа с млада булка!

– На мене не ми трябва булка!

– Ти викни по-силно, па ще видим дали ти трябва или не ти трябва…

Монката тръгва към стария дъб, изгубва се в снега и нищо не мисли. Дори не се пита още колко време ще вали. Овцете имат и сено, и зоб, та може да натрупа снегът, колкото си иска. Щом му стане студено, ще се прибере в колибата, ще разпали огъня и ще си легне върху овчите кожи…

Смрачава се. Нощта тръгва боса по снега. Монката разхвърля сухо сено върху заветите, овцете се нареждат една до друга и захрупкват. Той хваща една млада овца за крака, прегръща я, казва й няколко нежни думи, притиска буза до влажната й муцуна, засвирва весела песен и се прибира да спи. Изтяга се на овчите кожи и се заглежда в пламъците на огъня. Едно сурово дърво засвирва, изтънява глас и нощта става още по-тиха и по-дълбока. Дядо Моне също ляга да спи, но на плещите не му е удобно, обръща се, казва нещо на себе си, става и излиза вън на снега. Монката затваря очи, но сънят не идва. Тънкият глас на суровото дърво го помамва из белия Божи свят. Дядото не иска да е сам на Бъдни вечер и се обажда на внука си:

– Монка, снегът спря. Виждам равнината и светлините на нашето село. Ела и ти да го видиш!

Монката се радва на бодрия глас на дядо си, дига се от овчите кожи, грабва дряновицата и отива при него. Затъва до колена в снега и дига глава, заглежда се в небето. Нататък към плещестия баир то е изтърсило от тъмносинята си дреха снежинките, иска да прониже с лъчите си дълбоката нощ.

– Дядо, времето ще се оправи!

– Коледно време, Монка! Когато Бог се ражда, целият свят трябва да е буден.

– На студено време се е родил.

– Бедните деца на всяко време се раждат.

– Много ли е бил беден Иисус Христос?

– Много – всичко, каквото е имал, го е раздал на хората, за да станат добри стопани и щедри домакини.

– Чуден е бил тоя Иисус Христос!...

Нощта съвсем побелява. Над равнината ляга чисто звездно небе. Овцете изяждат сеното и се сгушват една в друга да спят. Едно от кучетата излайва и ясният му лай достига чак до звездите. Двамата овчари не чувстват студа, остават вън, на открито, и всеки следва мислите си. Дядото си спомня младите години, вижда се сред челядта си и дълбоко въздъхва. Всички са се оженили, а старата лежи в гроба. Най-добре е за него да стои сред новата си челяд – овцете, и при тях да дочака последния си час. Ако Бог го милува, ще му прибере душата в овчарската колиба. Ще се изтегне на земята, ще погледне небето и ще склопи очи за вечен сън. Най-добре ще бъде той да умре на личен ден. Който умре на Коледа, става ангел и отива да пее над яслата, в която се е родил Иисус Христос… Монката пък не мисли за смъртта. Той повлича дряновицата из снега и тръгва. Прехвърля плещестия баир, минава през заснежените угари и влиза в едно чудно село. Всички вратници са отворени и пременени моми шетат из белите дворове. Една държи в ръцете си голяма вощеница, усмихва му се, а от усмивката й вощеницата пламва и осветлява целия двор. Снегът също се запалва и из нощта хвърчат чудни искри. (…)