ПЪРВАТА ДУМА

 

Всеки разказ води началото си от друг разказ: от глас, който чете, от ръка, която пише, от книга, която получаваш, от вест, която чуваш.

Един разказ никога не е изцяло твой. Особено пък вековният Коледен разказ за рождението в нощта. Безброй пъти той е препрочитан, рисуван, преразказван. От майка на син, от баща на дъщеря, от поколение на поколение през вековете. Отново и отново този стар разказ бива съживяван. С гласа от Библията, окичена с големи катинари, от свещенослужители, застанали зад окадените с тамян олтари, от майки и бащи, седнали около маси с фондю или вкусни гозби, от баба, седнала до елхата, от малки деца в кожухчета от агнешки кожи. От В. Г. фан дер Хюлст[1]. От Дик Брюна[2], Бах. Всеки път различно и все пак винаги едно и също: През ония дни…

Някой, някога го е записал някъде. Нарекли сме го Лука, но кой всъщност е той, много отдавна не знаем. Какво точно е чул, видял и разбрал? Никой не знае. Истината винаги е по-голяма от разказа. Нямаме слова, за да го изразим, но всичко започва със словото на някой друг. Може би св. Йоан е имал предвид своя събрат Лука, когато е написал: „В начало беше Словото…“. И св. Йоан нарича това слово Бог. Това е неговата дума за Онзи, който е бил, преди той да се появи на белия свят, и който ще бъде, когато теб вече няма да те има.

Осемнадесет века по-късно Ханс и Моник Хаген[3] казват следното:

Търся дума,

напълно нова дума,

дума, която никой не познава,

търся дума,

която да съобщи новината,

че ти си най-милият на света.

 

Първата дума, която звучи над люлката ти.

Нека тази дума да бъде добра, пълна с любов. Такава, която да ти даде смелост, когато дойдат и останалите думи. Думи, които изразяват любов, мечти, които шепнат, крещят, викат. Думи за поезия или проповед. Думи, които нараняват или изцеляват, лъжат или носят вяра. Думи, които мълчат, нараняват или сдобряват. Думи за Бог и за богове ‒ големи, всесилни и всезнаещи. Думите са безкрайни, никога не спират, но в началото за всеки, за твоя език и пред всички останали думи има една първа. Един глас, като обещание, едно ново начало. Като лъч светлина в тъмнината.

Какво е видял св. Лука в първата година от новата ера, никой вече не знае, но това, че е прочел Исая, е очевидно. Големият пророк е писал петстотин години преди Лука да създаде своя разказ. Били са дни на война, 500‒600 години преди Христа. Тогава, както и сега и кога ли не? Нищо ново под слънцето. Исая го е видял и чул: напълно опожарени села, изнасилени жени, убити деца, прогонени младежи, хиляди бежанци. Небесата били обвинени, Господ ‒ призован, пожелан и прокълнат. От тази тъмнина пророк Исая се провиква:

Народът, който ходи в тъмнина, ще види голяма светлина;

върху живеещите в страната на смъртната сянка ще блесне светлина.
Защото ярема, който му тежеше, и жезъла, който го поразяваше,

и пръчката на неговия притеснител ‒ Ти ще съкрушиш, както в деня на Мадиам.
Защото всяка войнишка обувка във време на война и дреха, обагрена с кръв, ще бъдат предадени на изгаряне, за храна на огъня.
Защото Младенец ни се роди ‒ Син ни се даде;

властта е на раменете Му, и ще Му дадат име: Чуден, Съветник, Бог крепък, Отец на вечността, Княз на мира.
Неговата власт и мир безкрай ще расте върху престола на Давида…[4]

В начало бе словото. Едно обещание за ново начало, една дума на един непознат чужденец, който прекъсва обичайния кръговрат на нещата. Така започва и св. Лука своят разказ, с един глас от Небето и една дума, изпълнена с обещание. През ония дни… (…)

 

[1] В. Г. Ван дер Хюлст ‒ холандски писател на детски книги (1879‒1963). Б.пр.

[2] Дик Брюна – холандски илюстратор и писател (1927‒2017). Б.пр.

[3] Ханс и Моник Хаген ‒ известни съвременни автори на стихове за деца. Б.пр.

[4] Ис. 9:2-7.