Притоплени надежди е заглавието на последната засега книга със стихотворения на Янчо Михайлов[1]. Минималистично по своето звучене, то ни напомня на заглавието от предишна поетична книга на същия автор от 2009 г. – Трохите от пейзажа.

Стихосбирката е разделена в три цикъла. Ще подходя последователно към всеки от тях, защото ми се струва, че така постепенно ще отидем отвъд началното усещане за простото „зафиксиране“ на впечатления от отделни моменти в изтичащия живот на лирическия Аз.

Заглавието на първия цикъл е „Огризки от лятото“, метафора, която ни насочва към екзистенциалното измерение на времето. Но ако се абстрахираме за малко от заглавията на самите творби, които го следват, ще забележим, че сме въвлечени по-скоро в разгръщането на представи и образи, отнасящи се до пространството. Пространството на сушата, която е „равна“ на отсъствие на море („Лято на сушата“) и представата за невъзможно море, извикана поетически чрез масата в кафенето, където „избелялата капитанска фуражка“ на капитан Манолис очаква „последния курс / до последния пристан“ („Не плава вече капитан Манолис“[2]); образът на спомненото морско крайбрежие, чиито контури потъват в маранята, заедно с „отсрещния бряг“ („Спомен за море“), и на недоспали[те] надежди, които проблясват „като коремите / на риби уловени“, явно измъкнали се някак от „продънен[ия] рибарски кош“ на утрото („Утрото – продънен рибарски кош“) – всичко „сочи“ към отдалечеността на и от морето, лайтмотив на цикъла, изведен експлицитно в края на стихотворението „Далеч от морето“.

След това стихотворение сме изненадани от завръщането, с нова сила, на времето като доминанта в поетическите творби, и то тъкмо когато заглавието е с пространствен акцент – „Отплуване“: лирическият Аз „напуска“ есенния ден „с прегърбен хоризонт“, сред който пребивава, за да се отправи на (далечно?) плаване... с помощта на „оголените мачти / на дърветата“ и с флага не на падналото, а на падащото в момента листо. Господството на времето ще продължи и в следващите творби от този дял на книгата – в „Късна есен“, където се появява препратка към заглавието на цикъла, и в „Зима край морето“ – стихотворение, в което есенното листо вече не е флаг на въобразен кораб, а образ, свързан с треперенето на „премръзнали[я] ден“. Но чрез силата на спомена и на метафората ние сме пренесени и в пространството – там, „под стряхата / на гларусовите крила“, където „режещият вятър“ е „по-поносим“. В последното стихотворение в „Огризки от лятото“ морето съвсем не е далеч: то е налично, но изисква да се ходи по него, с вяра, след като си изоставил „полупразните мрежи“ „на брега на уюта“, при това вярата не е гаранция за утихване на вятъра, „разпенващ вълните“ („Не е лесно“).

Вторият цикъл, „Парещи въглени“, сякаш няма нищо общо с тематизирането на присъствието или отсъствието на морето. Но след „огризките от лятото“, вкусени през есента, очакването на читателя се захранва, без значение съзнателно или не, от надеждата за някакъв вид „компенсация“ – и за него, и за лирическия Аз – някакво утешение, което наистина му се предлага тук под формата на изкристализиралата в пословици, поговорки и популярни крилати фрази народна мъдрост. Вплетени противоречиво и дори оксиморонно в поетическия текст обаче (както показва и самото заглавие на цикъла), тези цялостни и невинаги прозрачни по отношение на произхода си (из)речения работят не по посока на пълното си обезсмисляне, т.е. като осъзнати абсурди, а на едно парадоксално ниво на съчетаване, открояващо нови смислови възможности. Нека да вземем пример със стихотворението „От опит знаем“, което ни препраща към „парещите въглени“ от заглавието на цикъла:

Гладна мечка

хоро не играе,

докато не припарят

под нозете й въглени.

Помъдрялото утро

преглъща

горчивите залъци

на вечерята.

В това стихотворение е очертан моделът, който задава структурата на раздела като цяло и начинът, по който тази структура функционира: „от опит знаем, че...“, но има и още нещо. Във втората строфа на творбата е налице не цитат, а по-скоро алюзия към конкретна народна мъдрост, предадена свободно, става дума, разбира се, за „Утрото е по-мъдро от вечерта.“ Тук утрото наистина е помъдряло, но мъдростта, която му се налага да преглътне, е горчива. Асоциацията между вечер и вечеря, върху която се изгражда метафората с „горчивите залъци“, се разгръща съвсем естествено и допринася за въвеждането на онзи допълнителен смислов елемент, липсващ в самата пословица[3]. (…)

[1] Михайлов, Янчо. Притоплени надежди. Стихотворения. Ред. Р. Стоянов. С., Огледало, 2019.

[2] Изкушен съм да видя тук алюзия към името на отишлия си наскоро от този свят бургаски поет Манол Манолов (1952–1989).

[3] За разликата между пословица и поговорка може да се види у Стойкова, Стефана. Български пословици и поговорки. С., Колибри, 2007, 11-12.