Когато говорим за философията и богословието в контекста на съвременността, говорим не за академични специалности, а за терапевтични знания, които могат да ни дадат житейска ориентация и отговор на въпроса как трябва да се живее. Ако изключим т.нар. специализирана общност и общността на изследователите, би трябвало да се запитаме на какъв адрес днес пристигат писмата с философски и богословски послания, какво въобще съдържат тези послания и на кого трябва да бъдат връчени писмата? Дали адресатите на философските и богословските писма все още имат доверие в тяхното съдържание? Защото човешката памет, както и всеки друг човешки феномен, е отдавна в криза: именно кризата е, ако не общ белег, то поне онази преобладаваща атмосфера, в която всичко съществува или се случва; кризата е станала общо състояние, а не преломен момент на решението.

I

Нашата съвременност се характеризира с глобалната финансова криза, предизвикана от доминирането на финансовия капитализъм и поставя въпроса как да се защитим от финансовите злоупотреби в огромни размери. Доминирането на финансовия сектор и на високите технологии обуславя постоянното увеличаване на неравенството (напр. в САЩ 1% от най-богатите притежава близо 30% от общественото производство) на национално и на интернационално равнище. За да бъдат в състояние да оцеляват икономически, много държави зависят от благосклонността на инвеститорите, а инвестиции се получават само когато стопанската и социалната системи на съответната държава се харесат на инвеститорите, ако тази държава провежда политика по волята на инвеститорите.[1] Така се стига до политизиране на икономиката (икономическото оцеляване и развитие зависи от изпълняването на политически условия) и до икономизиране на политиката (политическата стабилност и политическите структури зависят от икономическите отстъпки от страна на инвеститорите).

За да имат финансовите елити неограничено влияние върху властта, която използват, за да защитават своите егоистични алчни интереси, се практикува развита стратегия за масово медийно затъпяване и за политическа демобилизация. В този контекст народът „избира” власт за себе си, която след това отстоява интересите на влиятелните групи, които са противоположни на интересите на народа. Пътят от политическата воля на избирателите до политическо-икономическите решения на правителствата – път, по който се развива симулацията на легитимността и нейното процедурно проиграване – е лабиринт, в чиито безизходици се изгубва легитимността и в чието централно пространство ни чака ненаситният минотавър, роден от връзката на финансовата и политическата власт. (Старият въпрос „кой кого представлява?” вече не се поставя публично, а манипулативно се предполага: всички, както твърдят, отстояват интересите на гражданите.) Това, което в действителност става, е установяването на контрол над глобалните ресурси, пазара, финансите и информацията. За да прикрият това, „глобалните играчи” налагат културни модели и отново изострят стария проблем с идеологическата употреба на културата, а именно употребата на културата с цел оправдаването и укрепването на доминацията извън полето на културата. Наред с това се работи за фрагментирането на обществото (особено в бившите социалистически страни), за да не може да се артикулира едно масово движение на икономическо и културно оздравяване като основа на политическата самостоятелност. С това е свързан и фактът, че училищата за елита са все по-добри, а училищата са останалите – все по-лоши. (…)

[1] За това срв. Б. Шијаковић, „Медији и интелектуалци у доба глобализације“ (2004), у: Б. Шијаковић, Огледање у контексту: О знању и вјери, предању и идентитету, цркви и држави, второ допълнено издание, Београд: Службени гласник 2011, 614-621.