Макар да е обичайно за православните християни да се обръщат към каноничното право, когато се опитват да оценят предизвикателствата на съвременния свят – рядко се случва търсещите да си дадат сметка за целия контекст или Sitz im Leben на каноните. И макар да приемаме като аргумент извънвремевия характер на каноническите предписания, когато става въпрос за догматическото учение или за моралните възбрани, това съвсем не е така безпроблемно, когато се опитваме да приложим каноните към въпроси на църковната юрисдикция, като например въпроса за автокефалията. Причината за това е, че църковните граници в Православната църква винаги са отразявали по-широките геополитически реалности, макар и някак със закъснение. И именно това е контекстът, в който няколкото канона, засягащи споменатите въпроси, възникват. С други думи, каноните по въпросите за юрисдикцията не предлагат богословски решения, а просто потвърждават, че църковната карта на византийската църква трябва да оглежда юрисдикционната рамка на имперската провинциална мрежа. Вероятно още по-проблематичен за съвременното възприятие е фактът, че те предполагат една имперска свръхструктура, която вече не съществува.

В Ранната църква появата на диоцезните граници не е нищо повече от признаване на една социологическа реалност: тази, че е имало географска дистанция между градовете и селата с християнско присъствие. Епископът е бил надзирател (episcopos) на едно местно събрание (ekklesia) на християните в дадената локация независимо от размера на общността и всяка отделна общност е съставлявала „Църквата“ като сакраментално цяло. Когато броят на християните е нараснал, особено след легализацията на християнството в ІV век, църковните водачи се обръщат към римските имперски структури, за да регулират този ръст. Индивидуалните диоцези биват групирани в по-големи митрополии, всяка от които е административно ръководена от епископ-митрополит. Църквата не само усвоява този принцип от римската политическа структура, но също и възприема географското разпределение на имперската провинциална мрежа, като припознава за митрополитски същите градове, които римляните са били означили да управляват отделните провинции. Всеки път, когато римляните променят границите между или вътре в провинциите – което те правят често – Църквата следвала това, променяйки собствената си еклезиална карта, тъй че тя да съвпадне със секуларната.

Следователно най-ранните артикулации на автокефалията, които се запазват в каноничното право, представляват практически църковната адаптация към вътрешната структура на римското управление, което дава административна независимост на неколцина римски провинциални управители със свръхюрисдикционна власт. Всяка от тези свръхюрисдикции се състои от множество провинциални митрополии, подчиняващи се на един политически водач, който докладва непосредствено на Римския император. Дори правата, които каноничното право дава на автокефалните водачи на Църквата, отразяват правата на провинциалните управители в имперската структура. И тъй, макар и да е вярно, че няколко църковни канона от периода между V и VІІ век описват условията за автокефалия и подчертават независимостта на църковния примат, тези канони просто предполагат съществуването на една обемаща имперска структура и в исторически план губят смисъл без подобна структура. Това е така, защото същите тези канони приемат като даденост, че всеки автокефален водач е гражданин на обща политическа структура – на Римската или на Византийската империя – и като такъв е обвързан с империята (и императора) по много начини. Или – да го кажем на съвременен политически език – суперюрисдикциите са били самоуправляващи се, но не са били суверенни.

По няколко причини трябва да подхождаме внимателно, когато се опитваме да разберем прилагането на тези исторически реалности днес. Първо, не съществува свидетелство, че епископите, които са набелязали това законодателство, са промислили църковните последици от (или са защитавали богословски) точно този модел. От историческа гледна точка изглежда много по-вероятно те просто да са възприели имперския модел, защото това е бил моделът, който им е бил познат и защото Църква и държава са били така изцяло интегрирани до VІ век, че на никого не би му хрумнало, че Църквата трябва да развива отделна административна свръхструктура. (...)

Преводът е осъществен по Demacopoulos, George E. “Ecclesiastical Jurisdiction, the Nation-State, and the Specter of Byzantium.” The Wheel., vol. Spring, no. 17/18, 2019, pp. 12-17