ВХОД ГОСПОДЕН В ЙЕРУСАЛИМ. СТРАСТНАТА СЕДМИЦА. ПАСХА
Вход Господен в Йерусалим
30 март 1980 г., Иоан 12:1-18
От днес Христос встъпва не само в Своите страдания, но и в тази страшна самота, която го обгръща по време на всичките дни от Страстната седмица. Тя започва с едно недоразумение. Хората очакват, че входът Господен в Йерусалим ще бъде тържествено шествие на един политически, народен вожд, който ще освободи своя народ от гнета, от робството, от това, което те считат за безбожие, понеже всяко езичество, идолопоклонство е отрицание на Живия Бог. Тази самота ще прерасне по-късно в страшно неразбиране дори от страна на Неговите ученици. На Тайната вечеря, когато Спасителят за последен път разговаря с тях, те през цялото време недоумяват за смисъла на думите Му. И след това, когато Той отива в Гетсиманската градина, за да се изправи пред страшната предстояща смърт, Неговите най-близки ученици Петър, Йоан и Яков ще заспят от униние, умора и отчаяние.
И накрая, последната крачка в тази самота ще бъде викът на Христос от кръста: Боже Мой, Боже Мой, защо Си ме оставил?(Марк. 15:34). Изоставен от хората, отхвърлен от израелския народ, Той навлиза в пределна изоставеност и умира като че ли без Бог, без хората, сам, единствено със Своята любов към Бога и със Своята любов към хората, умирайки заради едните и умирайки заради Другия.
Началото на Страстите Господни е днешното Негово шествие. Хората очаквали цар, вожд, а намерили Спасител на своите души. Нищо не ожесточава така човека, както загубената надежда, разочарованата надежда. Това обяснява защо хората, които така Го посрещнали, които били свидетели на възкресението на Лазар, на Неговите чудеса, сторени на хората, които слушали Неговото учение, възхищавали се на всяка Негова дума, които били готови да Му станат ученици, само и само да приближат победата – същите тези хора се отдръпнали от Него, загърбили Го и след няколко дни започнали да крещят: разпни Го, разпни! (Лук. 23:21).
През тези дни ние ще присъстваме – не само ще си припомняме, но и ще присъстваме! – на Страстите Христови. Ние ще сме част от тълпата, заобиколила Христос, Неговите ученици и Божията Майка. Когато започнем да слушаме евангелското четиво, молитвите на Църквата, когато образ след образ преминат картините на тези Страстни дни, ще започнем всеки ден да си задаваме въпроса: а къде съм аз, кой съм аз в тази тълпа? Фарисеинът? Книжникът? Изменникът? Страхливецът? Или пък стоя сред апостолите – но и те са били победени от страха! Петър три пъти се отрича, Иуда предава, Йоан, Яков и Петър заспиват, когато Христос повече отвсякога се нуждае от човешка любов, останалите ученици пък се разбягват. Край Кръста не остава никой освен Йоан и Майката Божия – тези, които били свързани с Христос чрез любов, която не се бои, любов, която е готова всичко да раздели.
Нека отново попитаме себе си: кои сме, къде сме? Къде се намираме в тълпата? Стоим там с надежда или с отчаяние? Ако пък стоим с безразличие, тогава ние също сме част от тази страшна тълпа, която обкръжавала Христос, която го следвала, слушала и си тръгвала, както и ние ще си тръгнем от църквата. Тук в четвъртък ще е изнесен Кръстът, ние ще четем Евангелието за Кръста, за разпятието, за смъртта – и какво ще се случи след това? Кръстът ще остане, а ние ще си тръгнем да почиваме, ще се приберем у дома да вечеряме, да спим, да се подготвим за изморителния ден, който следва. А Христос в това време е на Кръста, Христос е в гроба. Какъв ужас е това, че и ние, подобно на учениците навремето не можем да изкараме един час, една нощ с Него. Да помислим над това и ако не сме способни нищо да направим, поне ще проумеем кои сме, къде сме и ще се обърнем към Христос, макар и в последния час с възгласа, с молитвата на разбойника: Спомни си за мен, кога дойдеш в Царствато Си! Амин. (...)