И тъй, ние с вас сме към края на нашето пътешествие по различните епохи, по кръговете на миросъзерцанието. И се приближаваме към върха, към този сияещ планински ледник, в който се отразява слънцето и който се нарича християнство.

Разбира се, християнството е било предизвикателство за много философски и религиозни системи. Но едновременно с това то е отговорило на очакванията на повечето от тях. И най-силното в християнската духовност е именно не отрицанието, а утвърждаването, всеобхватността и пълнотата.

Ако будизмът е пронизан от страстен стремеж към избавление от злото, стремеж към спасение (Буда казва, че както морските води са наситени със сол, така и неговото учение – дхарма – е проникнато от идеята за спасение), то тази жажда за спасение, обещанието за спасение са присъщи и на християнството, на Новия завет.

Ако в исляма човекът е абсолютно предан на Бога, Който е суверенен властелин на космоса и на човешката съдба, това намираме и в християнството.

Ако в китайското миросъзерцание небето – Цян – е нещо, което ориентира човека в нещата от живота, дори в дреболиите, в различните нюанси на традициите, и това го има в християнството.

Ако брахманизмът (съвременният индуизъм) ни говори за многообразните проявления на божественото, и това го има в християнството.

Ако, накрая, пантеизмът твърди, че Бог е във всичко, че Той като някаква тайнствена сила пронизва капката, всеки атом на вселената, християнството е съгласно и с това, въпреки че то не ограничава Божието въздействие само до това пантеистично всеприсъствие.

Но ние с вас бихме сгрешили, ако мислим, че християнството идва като някаква еклектика, която просто събира в себе си всичките елементи на предходните вярвания. В него се проявява колосалната сила на нещо ново. И това ново не е толкова в доктрината, колкото в проникването на един друг Живот в нашето ежедневие. Великите учители на човечеството – авторите на „Упанишадите“, Лао Дзъ, Конфуций, Буда, Мохамед, Сократ, Платон и други – са възприемали истината като планински връх, на който те се издигат с най-големи усилия.

И това е така. Защото истината не е нещо, което се постига лесно, тя действително е подобна на висока планина, където трябва да се изкачиш: като дишаш тежко, като се катериш по издатините, оглеждайки се от време на време назад към изминатия път и чувствайки, че пред теб е още един стръмен склон.

Никога няма да забравя забележителните думи, казани от обикновения хималайски планинец, шерп по националност, по име Тенсинг, изкачил Еверест заедно с англичанина Хилари. Той е казал, че към планините трябва да се приближаваме с благоговение. Така – и към Бога. Наистина, планините изискват особена душевна нагласа, за да се разбере тяхното величие и красота. Истината не се разкрива на тези, които се приближават към тях без благоговение, без готовност да се върви напред въпреки опасностите, пропастите и скалните цепнатини. Изкачване – такава е историята на човечеството.

Вие лесно ще ми възразите: а колко са били стъпалата, водещи надолу? Да, разбира се. И на пръв поглед стъпалата, водещи надолу, са повече. Хората, които са падали и са пропадали надолу, в бездната, са повече. Но за нас важното е, че човекът все пак се е издигал до тези надоблачни върхове. И той, човекът, с това е и велик, че е способен да се издигне там, където, както казва Пушкин, е „съседството на Бога“, в планините на умствените и духовни съзерцания. Човекът има две родини, две отечества.

Едното отечество е нашата земя. И тази точка от земята, където си се родил и израснал. А второто – това е този съкровен свят на духа, който око не може да види и ухо не може да чуе[1], но на който ние принадлежим по своята природа. Ние сме деца на земята и в същото време сме гости в този свят.

В своите религиозни дирения човекът безмерно повече осъществява своята висша природа, отколкото когато воюва, оре, засява, прахосва. И термитите строят, и маймуните воюват посвоему (наистина, не така ожесточено като хората). И мравките засяват, има такива видове. Но никое от живите същества освен човека никога не се е замисляло за смисъла на битието, никога не се е издигало над естествените физически потребности. Нито едно живо същество освен човека не е способно да рискува, да рискува дори до смърт в името на истината, в името на нещо, което не може да се вземе в ръка. И хилядите мъченици от всички времена и народи са проява на един уникален феномен в историята на цялата наша Слънчева система.

Но когато се обръщаме към Евангелието, ние попадаме в друг свят. Не в свят, който ни дава картина на вълнуващи търсения, на порив към небето, тук ние се изправяме пред тайната на отговора.

Двайсет и пет години принц Гаутама, бъдещият Татхагата Буда, прекарва в аскетични усилия, за да достигне до съзерцанието. Така са се трудили – умствено, духовно и психофизически – и йогите, философите, отшелниците. Но Иисус Христос идва от обикновено село, където е живял като обикновен човек. При Него всичко е било готово, Той никъде не се е издигал. Той, напротив, се е спускал към хората.

Всеки велик мъдрец е съзнавал своето незнание. Сократ е казвал: „Аз знам, че нищо не знам“. Най-големите светци на всички времена и народи са се чувствали като грешници много по-остро, отколкото ние с вас, защото са били по-близо до светлината и всяко петно върху живота и съвестта им се е виждало по-добре, отколкото в нашия сив живот.

У Христос няма съзнание за греховност. Няма у Него и съзнание за това, че Той нещо е достигнал. Той отива при хората, като им носи това, което се намира в Него изначално, от естеството Му.

Трябва веднага да ви обърна внимание, че Иисус Христос не започва да проповядва „християнството“ като някаква концепция. Това, което възвестява на хората, Той нарича „бесора“, на гръцки euangelion, което означава „радостна вест“, „радостно известие“.

В какво се състои това радостно известие? (...)

[1] Вж. 1 Кор. 2:9 (Но, както е писано: „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“). Б.пр.

На 9 септември 2020 г. се навършват 30 години от убийството на православния руски свещеник Александър Мен (1935–1990). Всеотдаен пастир, ерудиран богослов, харизматичен проповедник, оставил огромно литературно наследство, протойерей А. Мен разпространява Божието слово в трудното време на съветския атеизъм. Неговото богословие е отворено към различните християнски деноминации. В трудовете си той цитира, наред с православните, и много католически и протестантски богослови, философи, историци и писатели. Радетел е на търпимостта към различията. Отношението към него в Русия е противоречиво – от пълно приемане до необоснована и понякога дори злонамерена критика. Най-значимият му труд е седемтомната поредица В търсене на пътя, истината и живота, посветена на историята на религиите в света. На български са преведени два тома от нея: том V – Вестители на Божието царство, който тълкува библейските пророци на фона на старозаветната история на Израил, и том VII – Синът Човешки, една от основните задачи на който е, по думите на автора, „да се види Иисус Назарееца такъв, какъвто са Го виждали съвременниците Му“. Книгите и проповедите на отец Александър са обърнали хиляди хора към християнството.

Тук е представена неговата последна лекция, изнесена пред няколкостотин души на 8 септември 1990 г. в Москва. Отец Александър Мен произнася тези думи един ден преди да го убият на път за неделната литургия. Той е предчувствал близкия си край и думите му звучат като свидетелство на истинска надежда и вяра, като напътствие към идващите и търсещите. Сам преминал през лъжата и клеветата, той показва на мнозина колко безсилни са злобата и тъмата пред светлината на истината. Той никога не се е вкопчвал в земния си живот, като изцяло се е предоставял на Божията воля. Поклон пред паметта му.