Позицията на Ватикана в годините на Холокоста продължава да бъде обект на редица спорове. Причина за тях е мнението, че папа Пий XII не е защитил жертвите на Холокоста и не е осъдил категорично нацизма.

Защитниците на папата обръщат внимание върху факта, че са спасени хиляди евреи от католически институции в Рим и в цяла Европа, както и върху дейността на папските нунции в защита на евреите в различни държави, окупирани от нацистка Германия. Те посочват, че в годините непосредствено след войната известни представители на еврейската общност изказват благодарност на Ватикана за предприетите от нея действия, а след смъртта на папата през 1958 г. в Израел дори е засадена гора в негова памет. Настояват, че спорът възниква едва след появата през 1963 г. на пиесата на Ролф Хохут „Наместникът“, в която папата е обвинен в съучастие с нацизма заради страховете от надвисналата над Европа болшевишка заплаха.

Критиците на папата

Критиците на папата наблягат върху факта, че Пий XII не осъжда публично нито нацизма, нито Холокоста. В обръщенията на папата през целия период на войната няма изрично споменаване на страданията на евреите, нито категорично осъждане на нацизма. Не е била разпространена и информацията, с която Ватиканът разполага след 1942 г., не са дадени и указания на епископите и вярващите католици как да се отнасят към евреите. Действията на Църквата в защита на евреите в окупираните страни са били заслуга на местната инициатива или на позицията на конкретните нунции в зависимост от това дали те са съчувствали на евреите. Ватиканът се активизира и реагира едва в края на 1944 г., помагайки за предотвратяването на депортацията на евреите от Унгария, но в хода на цялата война не предприема нищо срещу издевателствата, извършвани от католическото правителство в Хърватия.

Ала всички тези случаи изискват внимателен анализ, тъй като нито един от представените аргументи не е толкова безспорен, колкото настояват неговите привърженици.

Ватиканът се опитва да предостави убежища на евреите след Кристалната нощ през ноември 1938 г., а папата инструктира местните епископи да оказват подкрепа на всички в нужда в началото на войната.

Спасяването на хиляди евреи по време на Холокоста и отварянето на католическите институции като убежище за евреите не би могло да се случи против волята на папата. Това се отнася особено за институциите, които се намират в границите на Рим и Ватикана. Следователно фактът на спасяването е неоспорим. Макар и критиците на папата да настояват, че някои от числата за спасените евреи, привеждани от защитниците на папата, са силно преувеличени, никой не отрича значителната активност на Католическата църква за спасяване на евреите, за което водещи представители на еврейската общност наистина изказват благодарност след края на войната.

Ключовото свидетелство

Ала документите на Ватикана в следвоенните години нерядко пренебрегват ключовите свидетелства на Герхард Ригнер[1] и Рудолф Върба[2]. Ригнер ръководи службата на Световния еврейски конгрес в Женева по време на цялата война и полага големи усилия да информира Съюзниците за Холокоста. А контактите му с Ватикана са били по-активни от тези на други представители на еврейската общност, по-често цитирани от защитниците на Пий XII. Рудолф Върба пък успява да избяга от „Аушвиц” през април 1944 г. и също като Ригнер полага отчаяни опити да привлече помощта на свободния свят. Той също има контакт с Ватикана. Ригнер настоява, че Ватиканът не оказва помощ до 1944 г., а Върба, който през същата година има шестчасова среща с папски дипломат, свидетелства, че никой от предоставените от него материали впоследствие не е бил разпространен или публикуван.

Твърдението на защитниците на Пий XII, че до излизането на пиесата на Хохут през 1963 г. мнението за следваната от папата политика е било единодушно, също се нуждае от корекция. По време на войната папата е бил запознат с критичните мнения, изразявани не само от представители на еврейката общност, които са доста резервирани. В подкрепа на категоричното осъждане на нацизма на най-високо равнище се изказва френският кардинал Тисеран[3], а Жак Маритен е сред известните следвоенни критици на папската политика. Други такива гласове са тези на лидера на полското правителство в изгнание и на представителя на САЩ във Ватикана. Важно е да се отбележи, че критиките идват не само от страната на евреи, но и от други личности, които настояват за категорична религиозно мотивирана позиция по отношение на нацизма и поведението на Германия в окупирана Европа. Твърди се също така, че самият папа е изпитвал угризения заради политиката си по време на войната и е бил изправен пред морални дилеми, които очевидно са били нерешими.

Основната критика срещу Пий XII се концентрира върху неговото „мълчание“, върху липсата на ясно изявление по отношение на Холокоста. Това е причината критиците, особено на популярно равнище, да настояват, че въпросът е ясен, а допълнителният анализ е излишен. В резултат на което те остават глухи за аргументите на папата и на неговите защитници. (...)

[1] Герхарт Ригнер (1911–2001) е генерален секретар на Световния еврейски конгрес от 1965 до 1983 г. На 8 август 1942 г. изпраща до президента на Световния еврейски конгрес телеграма, която е и първото официално съобщение за планирания от нацистите Холокост. Б.пр.

[2] Рудолф „Руди“ Върба (1924–2006 г.) е словашки биохимик от еврейски произход, депортиран през 1942 г. в лагера „Аушвиц”. Успява да избяга от лагера през април 1942 г., след което написва подробен доклад за масовите екзекуции, извършвани в него. След войната Върба учи биохимия и работи основно в Англия и Канада. Б.пр.

[3] Йожен Тисеран (1884–1972) е френски католически духовник, кардинал на Католическата църква от 1936 г., дългогодишен член на Римската курия, заемал важни постове в управлението на Ватикана. Б. пр.

Д-р Джонатан Горски преподава юдаизъм и отношенията между християнство и юдаизъм в колежа „Хейтроп” към Лондонския университет, преди това е бил съветник по образователните въпроси към Християнско-еврейския съвет на Великобритания. Анализът му на политиката на папа Пий ХІІ в годините на Холокоста е публикуван в: Carol Rittner, Stephen D. Smith and Irena Steinfeldt, The Holocaust and the Christian World, Yad Vashem 2000, pp. 133-137.