Няколко християнски църкви съществуват в окупираните през войната от нацистка Германия територии на Съветския съюз, независимо от антирелигиозната кампания и политика на съветското правителство. Църквите, както и по-голямата част от духовенството в окупираните територии, посрещат нахлуващите германци със задоволство. Германските войски, които навлизат в Лвов, главния град на западна Украйна, са приветствани от главата на Униатската църква митрополит Шептицки[1]. Той издава възвание, в което изразява благодарността на украинския народ към германската армия за неговото освобождение и призовава за сътрудничество с тях. Водачите на Украинската автокефалната църква (украинска националистическа църква, обявила независимост от Руската православна църква през 1919 г.) Поликарп и Иларион призовават за „мобилизация на енергията на украинския народ за оказване на реална подкрепа на германската армия“. В Литва католическият архиепископ Джуозапас Сквирекас[2] и епископ Винсентас Бризгис също излизат с прогермански изявления, в които изказват благодарност на Хитлер и обещават да се бият редом с германците срещу болшевиките.

Руската православна църква в окупираните територии се оказва в необичайна ситуация. В навечерието на нацисткото нашествие митрополитът на Берлин Серафим[3], глава на прогерманската православна църква, обединяваща предимно антисъветски руски емигранти, призовава „всички верни синове на Русия да се присъединят към кръстоносния поход на великия водач на германския народ, издигнал меч срещу враговете Господни“. От друга страна, още в първия ден на нашествието главата на Руската православна църква в Москва митрополит Сергий излиза с възвание към „цялата Църква“, в която заклеймява „фашистките бандити“, нахлули в Русия, и благославя „с небесна благодат народа за неговата героична битка“. Този призив на главата на Църквата в Москва формално задължава и Руската православна църква в окупираните територии, където е признат неговият статут, да се противопостави на нацисткото нашествие.

През първите месеци на германската окупация се наблюдава видимо възраждане на религиозния живот, потискан по време на Съветския съюз. Много църкви са отворени отново, нараства и броят на хората, които присъстват на богослуженията. Мнозина от тях са селяни и жени, но подемът в религиозния живот е видим и в градовете.

Евреите не се споменават в пронацистките възвания, издадени от ръководителите на Автокефалната и на Униатската църква в Украйна, както и от главите на Църквата в Литва и на други места в окупираните територии. Не само това, но и в множеството документи, свързани с живота и дейността на всички църкви на окупираните съветски територии, почти не се среща пряко или косвено споменаване на евреите и на жестокостите, извършвани срещу тях. В същото време още в първите дни на германската окупация, когато Църквите приветстват топло германската армия като освободителка от болшевишкото управление, в Украйна и балтийските държави започва кошмарът за евреите. Още преди Einsatzgruppen, специалните части на СС, да започнат масовите убийства на евреи с подкрепата на свои местни помощници, са извършени множество погроми от страна на местното население, довели до смъртта на хиляди евреи в Лвов, Ковно и на много други места в Украйна, Литва и Латвия. Главите на църквите в тези места запазват мълчание, докато членовете им извършват жестокости. А и техните прогермански възвания и благословията им за освобождението от болшевизма могат да бъдат и са разбрани от техните верни като насърчение за избиването на евреите. Голяма част от местното население отъждествява евреите с непопулярната болшевишка власт. Така базисният антисемитизъм и омразата към болшевизма се съчетават като мотив за погромите. Трябва да се подчертае, че това не е било намерението нито на Шептицки в Лвов, известен като приятел на евреите, нито на Бризгис в Ковно, който също е поддържал приятелски отношения с евреите. Ала такъв е резултатът от техните изявления. Без съмнение техните прогермански възвания допринасят за мащаба на погромите, в които смъртта си намират десетки хиляди евреи. (...)

[1] Андрей Шептицки (1865–944) – Архиепископ на Украинската гръко-католическа (униатска) църква от 1901 г. до смъртта си през 1944 г. Определян от църковния историк Ярослав Пеликан като „най-влиятелната фигура в цялата история на Украинската църква през ХХ век“. Б.пр.

[2] Джуозапас Сквирекас (1873–1959) – литовски архиепископ на Каунас (1926–1959). През 1911–1937 г. превежда Библията на литовски език, публикувана в шест тома от Обществото на св. Казимир. В началото на Втората световна война приветства нацистите и предоставя военни свещеници за помощните части за нацистите. В следващите години излиза с множество протести срещу политиката на нацистите към Католическата църква в Литва. През 1944 г. напуска Каунас с оттеглящите се германски части и заминава в изгнание. Остава в Австрия, където умира през 1959 г. След смъртта му позицията на епископ на Каунас остава вакантна до 1989 г. Б.пр.

[3] Серафим Ляде (Карл Георг Алберт Ляде, 1883–1950 г.) – епископ на Руската православна църква зад граница, от 1938 г. митрополит на Берлин и Германия. Роден в немско протестантско семейство, през 1904 г. приема православието в Дрезден и се преселва в Русия, където става свещеник. След болшевишката революция преминава в църквата на обновленците, а през 1930 г. получава разрешение да замине за Германия, където е приет в клира на Руската православна църква зад граница и през 1938 г. по искане на германските власти е издигнат за митрополит на Берлин и Германия. Б. пр.

Ицхак Арад (род. 11 ноември 1926 г., Ицхак Руднички) е израелски историк и дългогодишен директор на мемориала за жертвите на Холокоста Яд Вашем. Роден в днешна Литва, като младеж става част от ционисткото движение. През Втората световна война се присъединява към съпротивата, отначало в гетото във Вилнюс, а от 1943 г. и като партизанин от съветските партизански части. След войната заминава за Израел, преподава история на Холокоста и на Съветския съюз в Университета на Тел Авив, а от 1972 до 1993 г. е директор на мемориала Яд Вашем. След това остава свързан с институцията като съветник и пише книги, сред по-известните от които са: Холокостът в Съветския съюз (The Holocaust in the Soviet Union, 2009) и Под сянката на Червеното знаме (In the Shadow of the Red Banner, 2010). Представеният тук текст е публикуван в: The Holocaust and the Christian World – Reflections on the Past Challenges for the Future, eds. C. Rittner, S. D. Smith & I. Steinfeldt, Kuperard Publication, London, 2000, pp. 108-111.