Показания на Пловдивски митрополит Кирил, 17–25 ноември 1944 г., Централен софийски затвор

Дознание по преписка от 17.ХI.1944 г.

Именувам се Пловдивский митрополит Кирил Марков Константинов, родом от София, на 44-год[ишна]възраст, на зададените ми въпроси отговарям следното:

(…)

13. Отношенията ми с Двореца. Покойният цар Борис ме прие само веднъж именно на 2 юний 1938 г., по случай избирането ми за митрополит Пловдивский. Това беше протоколен жест, през време на който ми говори за Пловдивската епархия, за Рилския монастир, за моите задачи като митрополит, напр.

Друг път не ме е приемал, нито съм търсил аудиенция. С царя съм се виждал няколко пъти при разни тържества – три или четири пъти. В двореца не съм пращал никакви подаръци икони или нещо друго. Не съм и получавал освен няколко червени яйца на Великдена 1939 г., когато царят се черкува в Пловдив. Към царя съм се отнесъл два пъти с молби за защита на евреите. Веднъж чрез д-р Ханджиев потърсих от царя покровителство за моя покоен брат, на когото Дирекцията на полицията създаваше затруднения и искаше да се екстрадира, понеже си бе послужил с фалшив паспорт. За тая работа ходих при директора на полицията Драголов, при мин[истъра] на правосъдието Митаков, и след като нищо не излезе, молих д-р Ханджиев.

С царицата отношенията ми бяха лоши, не по моя вина. Тя обичаше да се намесва в благотворителното дело, но по мое и на св. Синод разбиране с католически пропагандни цели. Това ми даде основания да изложа на св. Синод какви са домогванията на царицата, а без да споменавам името й, но с явен намек, направих протоколиран протест и във Висшия съвет на общественото подпомагане. Едно друго стълкновение в Пловдив, все по благотворителни поводи, влоши съвсем отношенията ми с царицата, в смисъл, че тя не скриваше лошото си настроение към мене. Всичко това е добре известно на св. Синод. Заради нейното явно покровителствуване на католическата пропаганда у нас, аз изказах пред болшинството от архиереите мнение да бъде взето от св. Синод решение за санкция, като се махне името й от църковните молитвени епитимии. Бомбардировките над столицата отклониха вниманието на всички от тия работи, ала аз и през това лято поддържах пред архиереите своето мнение.

14. Отношенията на св. Синод с двореца се поддържаха само чрез официални аудиенции, искани от нам[естник] председателя, обикновено по решение на св. Синод, и някои от архиереите са искали аудиенции – Варненски, Ловчански, Врачански, мисля че и соф[ийски] митрополит Стефан се е явявал пред царя с разни застъпничества. Той представяше молбите си за милост към разни лица, до колкото зная и чрез Груев. Преди някоя година Врачанския митр. Паисий се среща няколко пъти в св. Синод с интенданта (или инспектора) на двореца Генчев. Искаше чрез тоя дворцов чиновник да установи постоянна връзка на св. Синод с Двореца, но не успя. Мисля, че царицата умишлено отбягваше да поддържа връзка със св. Синод.

15. Решението за погребението на покойния цар Борис в Рило монастирската църква бе взето от св. Синод по настояване на царицата или на някои друг член от семейството. Против погребението на царя в църквата бе Софийският митр. Стефан. Св. Синод определи мен и митр. Паисий да отидем заедно с лица от Двореца да установим мястото, понеже не можеше да се приеме искането от Двореца желание гробът да бъде пред св. Олтар на големия храм, гдето стоят мощите на св. Иван Рилски. (...)

16. Статиите, които съм печатал в църковни вестници и „Братско слово“ са мои и не са искани под чуждо давление.

17. Като управляващ Маронийската епархия съм се трудил да изпълня дълга си. Не пропъдих нито един гръцки свещеник, протестирах пред властите за неправомерни действия срещу свещеници от гръцка народност. Винаги съм увещавал нашето българско население и чиновничество да се отнася добре с гръцкото население, да не се вършат грабежи и насилия. Противопоставих се на искането на някои хора да махна гръцкия език от богослуженията.

Становището на св. Синод по епархиите в Македония и Тракия бе следното: Свещениците да не се гонят, да им се дава заплата, каквато се дава на всички български свещеници, гръцкият език да остане богослужебен в гръцките епархии.[1]

(…)

В началото на м. юний 1944 г. бях научил, че правителството щяло да вземе нови репресивни мерки срещу комунистите, нелегалните чети и изобщо срещу всички „противодържавни“ елементи. Аз знаех в какво се състоят тия „репресивни“ мерки. Те бяха жестоки преследвания. От друга страна мълвеше се, че германците може би ще накарат правителството да влезе във война със Съветска Русия. Това ми даде основание в заседанието на св. Синод да повдигна въпроса за вътрешното и външното положение на България. Още по-преди, около края на м. март т. г. пред неколцина архиереи (Михаил, Паисий, Йосиф) аз изказах мнение владиците да се явят пред регентите и да искат да узнаят къде отива България и да направят предупреждение. Но сега в началото на юний аз повдигнах въпроса сам в синод[ното]заседание. Говорих върху насилията, убийствата, опожаряванията, корупцията и върху опасността България да бъде въвлечена във война срещу нейната освободителка. Моето мнение бе да се направят постъпки енергични пред правителството. Митрополитите Михаил, Филарет и Борис се изказаха да бъдем предпазливи, за да не влошим отношенията си с правителството на Багрянова, което е още ново и обещава да промени положението. Към умереност съветваше и наместник-председателят. Кой по отделно какво каза е трудно да си спомня, но като общ резултат ми се дадоха директиви за едно „дипломатично“ писмо, което да не предизвика реакция, „опасна“ за св. Синод. Св. Синод в пълен състав често пъти ми е възлагал да пиша писма до правителството по разни поводи. Аз съм бивш синод[ен] секретар. Понякога съм отказвал, но не всякога, защото отказът не се счита за обичаен или даже невъзможен, особено от страна на млад архиерей.

Наистина аз написах писмото и го предадох на писарите, за да го напишат на пишуща машина. От там то е предадено на секретаря, който го прочете в заседание на св. Синод. Намери се, че има още да се „изглажда“. Според приетия обичай, щом едно писмо ще носи подписите на всички архиереи, допуска се корекция от всекиго. Така „по-силните“ изрази бяха махнати или умекчени, или пък изменени.

В това писмо се говори за вътрешното и външното положение на България. По вътрешното положение се правят известни препоръки, но и основната мисъл е да не се избиват хора без съд, често пъти само по подозрение, да се привлекат в правителството и администрацията хора, които се ползват с доверието на народа. Моята мисъл по втория от тия въпроси, изказана в синод[ното] заседание, бе: правителството се състои по обща преценка от хора, които не идат от името на народа и не го представляват.

По външната политика се изказа мнението да не се влиза във война с нашата освободителка – Русия.

Това писмо бе връчено на министър-председателя Багрянов от тримата архиереи: митр. Неофит, Михаил и Паисий. Министър Багрянов им казал, че това писмо ще му услужи много пред някои фактори, за да се подобрят мерките против комунисти и др., а също и да се запазят добрите отношения със Съветска Русия. Едва тогава на някои от архиереите бе станало ясно, че е трябвало да се пише и по-смело. Така се изказаха пред мен митр. Борис и Филарет, (...)

Митрополитите Михаил, Борис и Филарет по-преди споделяха писаното в тогавашните вестници за размерите и характера на нелегалното движение.

17 ноември 1944 г.

Допълнително показвам, че писмото, за което пиша по-горе, отправено до министър-председателя, носи датата 26 юний 1944 г., поставена от митрополит Паисий.

Написах саморъчно: Пловдивски Кирил

[1] АКРДОПБГДСРСБНА, Ф. 3., оп. 2, а. е. 1263, т. 1, л. 31-32. Машинопис.

Епископ Кирил е избран за Пловдивски митрополит през 1938 г. и за патриарх на възстановената Българска патриаршия на 10 май 1953 г. Преди това обаче той е репресиран от „народната власт” – на 14 октомври 1944 г. е арестуван заедно с Врачанския митрополит Паисий и двамата са задържани в следствения отдел на Централния софийски затвор. Там те са подложени на изтезания и гаври, с тях са проведени десетки разпити, на които е трябвало да дават показания за своите обществени позиции, както и за възгледите си по основни политически въпроси преди 9 септември 1944 г.
Показанията на Пловдивския митрополит Кирил, дадени в хода на следствието срещу него, са запазени в Архива на Държавна сигурност, достъпен днес в Комисията по досиетата, и са част от делото му като дългогодишен обект на Държавна сигурност. Тези показания са дадени през ноември 1944 г. В хода на разпитите основните въпроси към митрополит Кирил са свързани с отношенията между Св. синод и германските войски на българска територия, както и за т.нар. афера „Виница”, свързана с решението на Св. синод да изпрати трима български архимандрити за членове на комисията, създадена от германската армия за разследване на масовите убийства, извършени в украинския град Виница през 1937–38 г. от силите на НКВД. По-късно за участието си в тази Комисия архимандритите Йосиф (Диков), Николай (Кожухаров) и Стефан (Николов) са осъдени на различни срокове затвор от т.нар. Народен съд. Но освен по тези въпроси митрополит Кирил е разпитван и за неговите и на Св. синод отношения с Двореца, за решението покойния цар Борис III да бъде погребан в Рилския манастир, за своите действия в защита на евреите, както и за авторството му на писмо, изпратено от Св. синод до министър-председателя Иван Багрянов от юни 1944 г. по актуални политически въпроси. Въпреки че на 30 ноември главният „народен” обвинител прекратява делото срещу митрополит Кирил, той не е освободен, а е задържан в затвора до средата на декември. След това двамата с митрополит Паисий са изпратени в Драгалевския манастир, където са били поставени под наблюдение и поставени в условия, подобни на „домашен арест”. Едва в началото на март 1945 г. те са освободени и получават правото отново
да участват в заседанията на Св. синод.
Тъй като до този момент показанията на митрополит Кирил са известни само на експертната общност, тук публикуваме тази част от тях, свързана с неговите действия по спасяването на евреите в Пловдив, показанията му за писмото, изпратено до министър-председателя Иван Багрянов на 26 юни 1944 г., самото писмо на Св. синод от 26 юни 1944 г., както и съответната част от постановлението за прекратяване на следствието от 30 ноември 1944 г.

Християнство и култура