Настоящият текст е свързан с формулировка, поместена в учебник по музика – „Елементарна теория на музиката”, издаден в Москва през миналия век. Авторите му (Красинская и Уткин) отбелязват, че музиката е изкуство, което се разгръща във времето[1]. Разбира се, в тази формулировка няма нищо странно. На пръв поглед обективността й е напълно разбираема и по никакъв начин не би могла да бъде оспорена. И действително, дори за музикалния лаик е ясно, че за прослушването на едно музикално произведение е нужно определено време. Време, в което то се осъществява, зазвучава, разгръща се.

При изобразителното изкуство например нещата стоят по друг начин. Или по-скоро за него е наполовина вярно, тъй като засяга само процеса на изработка на произведението. За възприемането на готовото художествено произведение това вече не важи (разбира се, и тук всяко детайлно проучване изисква време). Една картина се „изправя” пред нас мигновено, тя се „сблъсква” с нас веднага. В музиката (както и в други изкуства като театър и кино например) е нужно време, в което тя да се „случи”, да постигне своята цел.

Времето е понятие, с което боравят физици, поети, психолози, историци, богослови и т.н. И всеки един от тези специалисти дава различно определение за времето. Според вярващите християни Бог твори времето и пространството. Времето започва съществуването си заедно със света. „Светът – твърди о. Георгий Флоровски – съществува само във времето – в промяната, в последователността, в продължителността.”[2] За разлика от някои древни учения (древногръцки и източни), които определят времето като циклично, християнството определя времето като линейно – то има начало и край, който ще настъпи след Второто Христово пришествие и възкресението на мъртвите, когато „не ще вече да има време” (Откр. 10:6).

А как протича ангелското пеене? Ангелското пеене е прототип за църковното пеене, то трябва да е нашият компас по пътя ни към постигане на адекватно звучене на свещената музика. Част от времето или част от вечността е то?

В чудно видение пророк Исаия чува песнопението на ангелите серафими, възпяващи Твореца: „Свят, Свят, Свят е Господ Саваот! Цялата земя е пълна с неговата слава!” (Ис. 6:3). Разбира се, ангелите, възпяващи своя Създател, извършват този свят и съкровен акт във вечността, защото Бог е Цар на вечността. Ангелските сили (които като тварни същества също носят печата на ограничеността, но са по-малко зависими от хората в пространствено отношение[3]) също обитават във вечността. Ангелската музика протича извън времето, макар понякога да зазвучава и в земните простори (като в нощта на Христовото рождение).

Затова със сигурност можем да твърдим, че небесната музика (предшестваща всяко човешко музициране) не се развива във времето, а извън него. Времето няма власт над тази музика; то не й е нужно, за да се разгърне тя. А това нейно вечно измерение задава тон на музиката, която звучи във времето – нашата земна църковна музика. Небесната и земната музика са в отношение като причина и нейното следствие. Друг е въпросът, че не е в нашата компетенция да осмислим и разберем в пълнота сложността на това явление – музика, която не протича във времето, но която по своеобразен начин намира отражение в земните музикални форми.

Принципно ние нямаме реална представа за вечността, за природата й – тя е далеч от познавателните ни способности (с редки изключения от типа на откровенията, дадени от Бога на светиите). Едно от чудесата на Църквата е това, че тя ни сближава с вечността, като по чуден начин ни я „показва”. Затова Църквата е неизчерпаема небесна съкровищница, от която черпим непреходни дарове. Както в благодатните й дарове, така и в нейните изкуства ние се докосваме до вечното, пречупено през призмата на временното; вечното, приело външна форма. (...)

[1] Основа на организацията на музиката във времето е непрекъснатото редуване на силни и слаби времена. Срв. Красинская, Л. Уткин, В. Элементарная теория музыки. М., 1965, с. 41.

[2] Флоровски, Г. Творение и изкупление. С., 2008, с. 41.

[3] Не бива да смятаме, че ангелите са напълно независими от пространството; че са вездесъщи. Свещеното писание ги изобразява ту като слизащи от небето на земята, ту като възкачващи се от земята на небето, т.е. те не могат да бъдат и на двете места едновременно. Срв. Помазанскriй, М. Православное догматическое богословıе. St. Herman of Alaska brotherhood press, 1992, с. 83-84.