Отстояване на онези нежни хиперболи, чието повторение значи слава[1]. Дядо Ириней повтори и потрети думите. Звучаха като заклинание. Само че чия слава, замисли се той? Неговата собствена? Или на Маркион[2], еретика? И защо всъщност трябваше да изгуби толкова години от живота си в изследване на отдавна забравените „Антитези“[3]? Може би защото в разказа на Църквата гностиците бяха лошите, а най-лошият от лошите беше ересиархът им – Маркион. И ако му припишеше онези мрачни мисли, които се появяваха в главата му късно вечер, след третата ракия, дали нямаше да му олекне? Още повече че това беше големият урок, който бе научил от литературата – искаш ли да отпуснеш душата си, дай ѝ да се скрие зад думите на някой от лошите герои. Привидно противоположни, Тургенев и Достоевски бяха усвоили – и то до съвършенство – този алгоритъм. Щом номерът минаваше, и то хиляди пъти, защо да не мине и сега. А и книгата беше историческа. Щеше да бъде „Другият нов завет“, за епохата, когато още е нямало Канон. И да разказва за втори век, онова изгубено и объркано време, в което светци и антисветци си разменяли думи и роли и всичко объркано се обърквало още повече. Само че книгата беше или щеше да бъде, замисли се старецът. Въобще в кое време живея и в коe време пиша? И дали гръцката граматика, в която си мисля, че съм влюбен, може да ми даде отговор? Нали затова се окопах в Писанията, за да повярвам, че има глаголни времена, които разумът не смее да приеме. Като аористния императив. Да заповядваш в минало време. Ех, ако можех да кажа и аз на една библейска сърничка: Тавито, стани! И тя да ме последва! В моето време! Проблемът е, че не зная кое е то. Ако е Маркионовото (доколкото той има свое собствено време), Тавита ще е на годините на миндьовските баби. Ако не и по-стара от тях. И ще разказва как внуците й заминали за Рим. Уж да учат, но се залюбили и там останали. Нито тя ще отиде на сватбата им, нито те ще се върнат на погребението й. Макар че защо някоя от тези внучки да не е девицата, в която се влюбил Маркион. Възможно е по пътя от Синопи към Рим да са пътували заедно. Младежът – син на епископ[4], нотабил и собственик на няколко търговски кораба, а тя – красива и безименна. Помолила е срещу безплатен билет да чисти палубите и младият търговец не устоял на предложението. По-късно баща му го наказал за своеволието и оттам – бурният протест срещу всяка власт и срещу всеки порядък. Идвали от един лош бог, който невъобразимо приличал на баща му, епископа. Само че защо ли – замисли се дядо Ириней – по онова време всички жени са или девици, или блудници. Сякаш писанията не знаеха изключения. Навярно и Маркион се е сблъскал с този проблем. И точно там беше разковничето. Иначе защо трябваше да го има другото, неговото евангелие. Също наричано „евангелие от Лука“. Написано (уж) от ръката на самия апостол. В един-единствен екземпляр. Автограф[5]. Откупен лично от Маркион. Според мълвата, ако хората, с които се срещал, били непокварени, плащал от джоба си, за да им осигури копие от това евангелие. Но никой не знаел що за писание подарявал екстравагантният търговец. И най-вече защо си е позволявал да прави толкова скъпи (и излишни) жестове. Цената им била фантастична. Но кому било нужно всичко това?! Несъмнено ересиархът осакатил Писанието. Как точно, не бе ясно. Или нещо прибавял, или нещо отнемал. А може би вършел и двете неща едновременно. Сигурно затова и Тертулиан[6] го описвал ту „необуздан като амазонките“, ту „хладен като зимата и ненадежден като леда“. И от всичко варварско и скръбно в Синопи нямало нищо по-варварско и по-скръбно от това, че там се е родил Маркион. Подобно на своя известен съгражданин Диоген Киника, и той бил „звяр, по-приемлив за философията, отколкото за християните“. За да стане съвсем ясно, че Маркион бил човек от друга, особена порода, дядо Ириней надраска думите със стар химически молив върху мушамата и си наля още една ракия. Искаше да разкаже на някого, че е сравнил дума по дума, сричка по сричка, придихание по придихание двете евангелия. Безспорно Маркион съкращаваше историята. По една или друга причина изпускаше първите три глави. Въпреки това следваше оригиналния текст. „Ами ако се окаже, че мразим Маркион, защото твърде много сме се уподобили на този човек. Ако – без да разберем – самите ние сме станали гностици? Защо иначе ще ни трябва да се отричаме от света и да се борим със собствената си плът. Или тази борба е поредната нежна хипербола?

– Нежни хиперболи. Цецо – обърна се той към секретаря си, – знаеш ли какво точно трябва да значат тези думи?

– Не знам, Ваше Преосвещенство. Няма и откъде да знам. – Лекото позаекване обърка стареца. Сякаш за пръв път говореше с иконома си. – Предполагам, че е нещо от Истанбулската конвенция. Нечестива работа.   

[1] Заглавието е цитат от Борхес (вж. „Кеведо“ в Нови разследвания).

[2] Маркион Синопски (Marcion) (ок. 85/100 – ок. 160) – раннохристиянски ересиарх, основател на гностическата секта маркионити (marcionites). Б.р.

[3] Антитези (или Противопоставяния), труд на Маркион, в който съпоставял текста на Двата Завета, с цел да покаже тяхната несъвместимост. До наше време не е запазен нито канона, нито Антитезите. Б.р.

[4] По онова време епископите не били монаси.

[5] В библеистиката тази дума означава: книга, писана (лично) от ръката на някой от апостолите.

[6] Квинт Септимий Флоренс Тертулиан (на латински: Quintus Septimius Florens Tertullianus), или накратко Тертулиан, се смята за баща на латинската теология. Той е апологет и първият автор на християнска литература на латински език. Б.р.

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите Архе – сборник за антична и средновековна култура, и Божествените имена във философията на Прокъл Диадох. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.