Съчинението Духовната борба, чието първо издание излиза на италиански във Венеция през 1589 г., се появява в епоха, когато Ка­толическата църква изживява период на вътрешна обнова. Би могло без преувеличение да се твърди, че през този период съчинението ­добива онази христоматийна значимост, каквато притежава Подражание на Христа, написано от Тома Кемпийски в началото на XV век. Само до 1775 г. Духовната борба наброява около 260 из­дания, като е превеждана, често по няколко пъти, на основните европейски езици, включително на латински, а също и на някои неевропейски езици.

„Малкият трактат“, както авторът окачествява съчинението си, може да се разглежда като бук­вар на аскетичния живот. Стремежът към съвършенство изисква от християнина да изкорени от себе си само­любието и да позволи да узрее в него съзнанието за собствената му немощ пред Бога. В тази война срещу самия себе си и срещу пленителната сила, с която земният свят и безбройните му блага властват над отделния човек, става напълно задължителна употребата на четири „особено сигурни и необходими оръжия“: неуповаването на себе си, уповаването на Бога, упражняването и молитвата.

Тези четири стълба на успешно водената ду­ховна битка задават главното членение на текста. Те увенчават изложението в уводната първа глава, където се очертават границите на понятието за християнско съвършенство. За първите две оръжия, всяко от които предполага другото, става дума в първия, най-кратък дял на съ­чинението (глави 2–6) – тази краткост се обяснява с факта, че ефикасната употреба на въпросните две оръжия зависи до голяма степен от доброто прилагане на следващите две. На третото оръжие – духовното упражняване, т.е. аскезата в тесен смисъл – е посветен значително по-обширен дял от Духовната борба (глави 7–43), като в първата част на този дял се говори пряко за това оръжие и по-точно за практикуването на различни деяния и размисли (глави 7–26), докато във втората и третата му част, посветени съответно на дяволските изма­ми (глави 27–32) и на добродетелите (глави 33–43), се разглеждат различни съществени условия, въз­препятстващи или благоприятстващи духовното упражняване. Четвъртото оръжие – молитвата – заема третия дял на съчинението (глави 44–61), като първата му част се спира предимно върху умствена­та молитва (глави 44–52), втората говори за най-пъл­ноценната молитва – литургичната, осъществявана в причастието (глави 53–58), а третата засяга някои допълнителни въпроси относно борбата в молитва­та (глави 59–61). Подобаващото използване на чети­рите оръжия е единственият залог за достойно воде­не на духовната борба в часа на смъртта, на което са посветени последните пет глави на съчинението.

Автор на Духовната борба е Лоренцо Скуполи (1530–1610), регулярен клирик театинец. Съчинението е адресирано до реална или фиктивна духовна дъщеря на автора и се отличава с ясен и многопластов изказ, който, без да е изкуствено опростен заради достъпността, учи на дълбоко премислени, дълго из­страдани и стройно изложени истини, вписващи се изцяло в духа и буквата на Светото писание и Църковното предание. Преводът е на Петър Рогалски.

Глава 12

У човека съществуват много воли. Войната между тях

Макар да може да се твърди, че при тази борба у нас съществуват две воли – едната на разума, наре­чена по тая причина „разумна“ и „висша“, а другата на сетивността, именувана „низша“ и „сетивна“ и обозначавана обикновено с названия като „влече­ние“, „плът“, „сетивност“ и „страст“ – все пак, тъй като сме човеци чрез разума, то дори и да кажем, че искаме нещо само със сетивността си, в случая не се има предвид, че го искаме истински, докато не се склоним да го искаме с висшата си воля. Затова ця­лата ни борба се изразява по същество във факта, че разумната воля, разположена един вид между Божията воля, която стои над нея, и низшата воля, тоест тази на сетивността, е постоянно нападана от едната и от другата, доколкото всяка от двете се опитва да я притегли към себе си и да я подчини и направи послушна на себе си.

Но особено в началото за онези, които са плен­ници на лоши навици, е особено мъчително и изну­рително, когато решат да поправят покварения си живот и освобождавайки се от света и плътта, да се отдадат на любовта и на служението на Исус Хрис­тос. А това е така, защото ударите, понасяни от висшата воля от страна на божествената и на сетивна­та воля, които постоянно я обсаждат с нападенията си, са силни и могъщи и се усещат особено мъчи­телно – нещо, което не се случва на онези, които са вече предразположени към добродетелите или към пороците и възнамеряват да продължат да следват този свой път, понеже добродетелните лесно живеят в съгласие с Божията воля, а порочните се покоряват без съпротива на волята на сетивността.

Но нека никой не си мисли, че ще може да по­стигне истинските християнски добродетели или че ще служи на Бога, както подобава, ако не иска наис­тина да полага усилия над себе си и да понася бол­ката, усещана от това да изостави не само големите, но и малките удоволствия, към които е бил отнача­ло привързан със земно чувство. А следствието от това е, че малцина постигат целта – съвършенство­то: след като са преодолели с тежък труд по-голе­мите си пороци, хората не искат после да полагат усилия над себе си, за да продължат да изстрадват пронизващите болки и мъчителния труд, изживя­вани при тяхната съпротива на почти безкрайните собствени дребни прищевки и страсти, които пре­обладават всякога в тях и така завладяват и господ­стват над сърцето им.

Сред тях има и такива, които, дори и да не кра­дат чуждите блага, се привързват към онези, които притежават по право; дори и да не си осигуряват почести с непозволени средства, не ги ненавиждат, както са длъжни, нито престават да ги желаят, а по­някога и да ги търсят по различни начини; дори и да спазват задължителните пости, не умъртвяват лакомията си да ядат много и да желаят изискани храни; живеейки във въздържание, не се откъсват от някои привързаности на своя вкус, които поста­вят големи препятствия пред единението с Бога и духовния живот – тези привързаности, които освен това са и много опасни за всеки, та бил той и мно­го свят човек, и особено за нямащите страх от тях, трябва да бъдат избягвани от всеки колкото се може повече. От подобни неща за тях произлиза и това, че добрите им дела са вършени с охладнял дух и са съпътствани от множество скрити интереси и несъвършенства, от известно самомнение и от желанието да бъдат хвалени и ценени от света заради тях.

Те не само не напредват по пътя на спасение­то, но връщайки се назад, се излагат на опасността да изпаднат в първоначалните си злини, доколко­то не обичат истинската добродетел и се показват твърде малко угодни на Господа, за да ги избави от тиранията на дявола; а и са невежи и слепи за опасността, в която се намират, и дори си въобра­зяват, че положението им е някак сигурно. В това обаче е налице една толкова по-опасна самоизма­ма, колкото е по-слабо забелязвана: мнозина, ко­ито милеят за духовния живот, обичайки себе си повече, отколкото са длъжни (ако изобщо умеят да се обичат истински), обикновено се упражня­ват в онези практики, които най-много са по вкуса им, и изоставят останалите, които жегват дълбоко собствената им естествена наклонност и сетивни­те им влечения, срещу които всеки разум изисква да бъде насочено цялото им усилие. (...)

Ето защо, обична ми дъще, съветвам те и те на­сърчавам да се влюбиш в трудността и страданието, неразделна част от победата над себе си: всичко зависи от това! И толкова по-сигурна и по-бърза ще бъде победата, колкото по-силно се влюбиш в трудността, в която добродетелта и войната поста­вят начинаещите; и щом обикнеш трудността и мъ­чителната борба, колкото повече ги предпочиташ пред победите и добродетелите, толкова по-скоро ще придобиеш каквото и да било.