Адът на разделението

Адам не е възприел евхаристийно (с благодарност) цялото творение, любовта и Божията заповед. Не е послушал Бога. Движил се е индивидуалистично. Действал е насилено, а впоследствие – с фалшива храброст. Уплашил се от Бога, когато Го чул да върви из рая. Хвърлил вината на другиго, на Ева, на змията. Осъдил Другия. Осъдил Бога. Спечелил си ада.

Не е разбрал каква е природата и каква е мисията на човека. Разделил се е с другия. Разделил се е с Бога. Разделил се е с общуването, с божественото Причастие, със съборното общение, което е божествено. Навлязъл е в ада на разделението, на не-общението, в налудния стремеж да спаси своя „аз“ в ущърб на другия.

Тогава, както казва свети Симеон Нови Богослов, цялата природа е въстанала против първозданните човеци. Животните озверели. Станали зверове и се спуснали да разкъсат човеците. Те се отбранявали. И започнала познатата история – не на перихорезата в любовта, а на индивидуалната отбрана, на разделението. Всеки се усамотява в своето самолюбие – телесно и духовно. Оттам хвърля морални и материални шрапнели по тялото на другия.

Толкова сме били озверели, че никоя намеса не можела да ни спаси, освен единствено въплъщението и жертвата на Божия Син. „Имахме нужда от въплътен и умъртвен Бог, за да живеем“ (св. Григорий Богослов).

Господ „приобщава с второ общение, по-висше от първото“. Идва Новият Адам. Послушен е до смърт, смърт кръстна. Не отбранява себе си. Има мисия „да изпълни волята на Отца, Който Го е пратил, и да завърши делото Му“. Това дело е унищожаването на смъртта, новата твар. Общението и животът с Бога. Да стане човек Бог по благодат. Всеки един да възглави тайнството на всички. Да дойдат чрез благодатта на Светия Дух Отец и Син, за да направят жилище у всеки верен. И всички верни, Църквата, а чрез нея цялата твар и историята, да имаме един център, една квас, едно огнище. Една благодат, която обвързва, удържа, благославя, освещава и преумножава всичко.

„Аз пък съм червей, а не човек“

При въплъщението на Словото Божие „всичко се разтресе, тъй като се готвеше унищожаването на смъртта“ (св. Игнатий).

Сякаш лукавият чувствал, че нещо страшно се готви („Погива властта ми“). Затова се опитал по всякакъв начин – или самият той, или използвайки като свои инструменти нас, човеците, – да отклони Господа от изпълнението на Неговото дело. Лукавият искал то да бъде избегнато. Да се случи нещо друго – каквото и да е друго – освен това, което трябвало да стане. Но Господ настъпил твърдо, „за да изпълни волята на Отца, Който Го е пратил“. Вървял спокойно към страданието. „Той се обърна към пътя за Иерусалим” (Лук. 9:51). А друг път говорил строго на онези, които го подбуждали към нещо друго: „Махни се от Мене, сатана” (Марк. 8:33). Друг път изобщо не отговарял на предложенията, които Му правели – било за да Го подиграят („Проречи ни, кой Те удари”, Мат. 26:68), било за да Го спасят („Не знаеш ли, че имам власт... да Те пусна” (Иоан. 19:10).

А учениците Му никога не улучвали в целта: всеки път, когато отваряли устата си, за да кажат нещо, когато Господ им говорел, разкривайки им тайнството на Своя път към страданието и към Отца, допускали грешка. Не отговаряли вярно. Не разбирали Господа.

„Христос пострада за нас, като остави нам пример, за да вървим по стъпките Му” (1 Петр. 2:21). Пострадал, смирил се, пресвятата Му душа изпитала болка: „Душата Ми е прескръбна до смърт“ (Мат. 26:38) и тялото Му изпитало болка: „Всяка част от светата Му плът беше обезчестена заради нас“ (стихира на хвалитните на Велики петък).

„Ликът Му беше обезобразен повече, отколкото на всеки човек, и видът Му – повече, отколкото на синовете човешки.“ Ликът Му – обезчестен и изоставен. Надминал всичката болка човешка. Понесъл върху Себе Си цялата мъка и грехове на човеците. „Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи.“

Смирил се дотолкова, колкото само един Бог можело да се смири. Смирението Му – крайно, слизането Му в ада на това изпитание надхвърля човешките възможности. Той не е само човек, Той е Богочовек. И това става явно не само в славата Му, но и в безславието Му, което изпитал заради нашето спасение. „Ликът Му беше обезобразен повече, отколкото на всеки човек“ (Ис. 52:14). Надхвърлил границите на човека и в безславието, смирението, слизането. „А „възкачи се“ що означава, ако не това, че Той е и слязъл“ (Еф. 4:9).

И когато Месията заключава с трагичната фраза за Себе Си: „Аз пък съм червей, а не човек“ (Пс. 21:7), то е същото като да казва: „Аз съм Бог, а не само човек“.

Той ни разкрива истинското измерение на славата в безславието, в кеносиса заради любовта. Безчестието на кръста се превръща в слава, защото заради възлюбените Господ волно се е пожертвал.

Когато бива безславен, когато бива смиряван и се разпъва гол „заради нас, човеците, и заради нашето спасение“, тогава Църквата гледа на Него като на Цар на славата. „Но заради това Го наричам Цар, защото Го гледам разпънат“ (св. Йоан Златоуст).

Господ на славата, „чрез Когото и в Когото е всичко“, приема крайно смирение, държи се със съвършено смирение: „Аз се не възпротивих, не отстъпих назад. Гърба Си подложих на биещите, и страните Си – на удрящите; лицето Си не скривах от поругание и заплюване“ (Ис. 50:5-6).

Ние не можем да се смирим. Не можем и не знаем да се вслушваме. Затова Го оставяме Сам.

„Кой може да (Го) слуша?“ (Иоан. 6:60). Кой може да Го последва в такова страдание? Кой може да остане буден заедно с Него в Гетсимания? Изоставяме Го, оставяме Го сам, въпреки всичките си обещания. Но не е сам. Винаги е със Своя Отец. Такава е силата и съдържанието на Неговата мисия, че винаги Отец е в Него и Той е в Отца. И горе на небето, когато се възцарил мрак от шестия час до деветия час, Господ казал: „Боже Мой! Може Мой! Защо си Ме оставил?“. Отец е заедно със Сина, изоставяйки Сина. Неописуем и необясним знак на любов и човеколюбие.

Никой не Го разбира, не разбира страданието Му. Никой не може да Го последва в битката със смъртта, в крайното смирение. И върви сам: „Христос слязъл в битка с ада сам, а се върнал от ада с голяма плячка“ (стих на синаксара на Пасха). (...)