В края на месец февруари 2020 г. Българската църква получи в дар от Ватикана частици от св. мощи на двама древни светци – св. Климент Римски и св. Потит, свързани с ранната история на Сердика. И ако за първия светител на Църквата е писано много, то второто име е почти неизвестно на българските християни. В настоящата статия ще се опитаме да прелистим страниците на историята от II век до нашето време, за да съберем частиците памет за този свидетел на Христа, широко почитан в италийските земи, но напълно забравен в земите на своя подвиг и мъченичество. И както всяко изследване в областта на агиологията, и настоящото има за цел не просто реконструкция на случилото се в миналото, но е призив към възстановяване на молитвената връзка с този Христов мъченик. Дълбоко съм убеден, че църковната памет е жива само когато подбужда към молитва, само когато се превърне в молитвена памет.

Молитвата е връзката на човека с Бога, неговият разговор с Него. Тя е диханието на вярващото сърце, израз на божественото в човека, начин за преодоляването ограниченията на този свят и този живот и реализиране на истинската потенция на това, което сам Бог е вложил във всеки един от нас. Молитвата е средството, чрез което се издигаме от чисто биологичното, присъщо на всички твари, към духовното, към което само и единствено човек е призван (Срв. 1 Кор. 15:39-50). Свидетели за тази сила на молитвата са носителите на светостта, истинските примери от хилядолетния живот на Църквата, които чрез молитвата още тук, приживе, са открехвали вратите на Царството небесно. Бидейки плът и кръв, те са се издигнали над физическите ограничения на материята, земните закони, които движат света, станали са синове на Бога. Това синовство не е нещо имагинерно, а истинско, стъпало над спасението. Синовството е истинското призвание за човеците – обожението, теосиса, в изпълнение на думите на Господа: „Аз рекох: вие сте богове, вие сте всички синове на Всевишния“ (Пс. 81:6). За нас, които днес се спасяваме, е жизненоважна молитвената връзка с тези хора, вече небесни жители. Затова епископите са полагали и днес също трябва да полагат усилия да култивират у вярващите потребността от молитвена връзка с мъчениците и другите свидетели на живота в Христа. Прочутите кападокийски епископи навремето са издигали мартириуми, организирали са чествания, призовавали са християните да имат молитвена връзка със своите съвременници, пострадали мъченически за Христа. Те са правили това, защото от опит знаели, че двигател на молитвата са живите примери и молитвената памет. Не мъчениците, но ние имаме нужда да съединим своята молитва с тяхната, която е „дала кръв и е получила дух“ и която и сега се издига пред Божия престол.

И друг път в изследванията си сме отбелязвали, че църковната история на нашите земи крие неподозирани богатства, които чакат да бъдат изчистени от праха на забравата. Превратностите на историята ни са заличили от паметта на тукашните християни имената на апостоли и апостолски мъже, мъченици и преподобни, полагали основите на Църквата ни. Напразни остават усилията на църковните историци, ако разказаното от тях остане единствено в книгите. Истинският плод на тяхното дело е да допринесат нашата молитва да се съедини с молитвата на тези, които предстоят пред Господа, имат дръзновение пред Него, и тази обща молитва да бъде действена, спасителна и раждаща Новия Адам във всеки от нас.

Детето мъченик Потит е едно от тези забравени имена в християнската история на нашата столица. Св. мъченик Потит е най-ранният известен с името си мъченик за Христовата вяра от Сердика. Дълги години, включително и днес, животът, делото и най-вече мястото, където той е роден и където вероятно загива мъченически, са предавани превратно. Със съжаление трябва да отбележим, че в редица авторитетни издания, каквито са Мартиролозите, както и в житията, които са в обръщение в Православната църква и преди всичко в славяноезичните поместни Църкви, родният град на светеца – Сердика, на много места е заменен със Сардиния.[1] Една съзнателна подмяна или поправка на града, в който светецът е роден и се подвизава, възникнала в периода XVI–XVII в., е безкритично възприета и вкарана в обращение и вече няколко века се тиражира от мнозина. С още по-голямо съжаление трябва да отбележим, че в календара на родната ни Църква името на светеца изобщо не фигурира и не ни е известно да съществува български превод на житието. (...)

[1] В изданията на Римския мартиролог след XVII в. името на Сердика е заменено със Сардиния. Вж. например: Martirologio Romano. Publicato per ordine della fel. Mem. Di papa Gregorii XIII. Revisto, e corretto d’ordine di papa Clemente Decimo.Venezia, 1702, p. 8; Martirologio Romano. Martyrologii Romani Gregorii XIII jussu editi, Urbani VIII et Clementis X, Romae, 1749, p. 9; Martirologio Romano, Publicado por orden del papa Gregorio XIII. Madrid, 1791, p. 12; The Roman Martyrology (ed. J. Gibbon). Baltimore, 1916, p. 13.