Концепцията на Зедълмайр за модерното изкуство се формира между 1934 и 1947; през тези години той под различни форми (лекция, статии) пише и завършва Загуба на средата. Изобразителното изкуство на ХІХ и на ХХ в. като символ и симптом на времето, публикувана в 1948. През следващите десетилетия концепцията не се променя; укрепва обаче чрез допълнителни аргументи.

Естетически анархизъм

В късната статия „Естетическият анархизъм в романтизма и в модерността” (Sedlmayr 1978a: 174-196) Зедълмайр твърди, че от романтизма насетне в областта на изкуство се установява като доктрина и като принцип „естетическият анархизъм” – както за художествените произведения, така и за живота. Без да се разбере естетическият анархизъм на ранния немски романтизъм (Зедълмайр го нарича и „ляв романтизъм”), не е възможно да се разбере и анархистичният художествен ХХ век. Новалис полага основите на бъдещата естетическа анархия, чиито характеристики са: произвол и случайност, хаос, ирационалност и езотеричност. Модерността е епоха на незавършващата революция, а революцията, въздигната до принцип, е именно анархия. Естетическият анархизъм, смята Зедълмайр, започва агресивно да заявява за себе си през 20-те, достигайки през 60-те години на ХХ век връхната точка на своята разрушителност (Sedlmayr 1978a: 195).

Модерното изкуство създава идоли. Естетизмът

Зедълмайр твърди, че основна характеристика на модерното изкуство е да създава идоли. „Свободата да отрече Бог човекът изкупва чрез принудата да оживява своя свят с идоли и с призраци ... върху които пренася цялата мощ и достойнство на истински абсолютното“ (Sedlmayr 1955: 93-94). Сред идолите на модерното изкуство Зедълмайр поставя естетизма – обожествяването на изкуството и на художника. Зедълмайр, присъединявайки се към Бердяев, защитава позиция, противоположна на естетизма, формирал се в изкуството и в литературата през последните десетилетия на ХІХ в., чиято емблематична фигура е Оскар Уайлд. В съответствие с антимодерната си концепция, Зедълмайр обаче смята, че естетизмът се заражда ок. 1760, което означава, че той е елемент на модерността, а не само на модернизма. Естетизмът се проявява в: превръщане на формата в определящ елемент на художественото произведение, съсредоточаване в субективното, пренебрегване на общността, пренебрегване на основните проблеми на епохата, склонност към декоративност. Естетизмът превръща изкуството в религия, художника в божество, музея в естетическа църква. Зедълмайр все пак оправдава отчасти естетизма само ако чрез него може да бъде защитено превъзходството на изкуството срещу подчиняването му от науката, от държавата без Бог и от търговската злоупотреба (Sedlmayr 1955: 99).

Модерното изкуство е станало автономно, станало е изцяло зависимо от своя създател: „… няма нито една сфера – на нравствеността, на правото, на човешкото и на божественото, на делничното и на свещеното, което да не може да бъде заместено от Аза и поради това да не може да бъде унищожено от Аза. … какво е изкуство според Аза, самият той може да определи чрез произвол, непознаващ граници“ (Курсивът на Х. З., Sedlmayr 1978: 216). Изводът на Зедълмайр е: „Саморазрушаващото се на този принцип е в това, че той, пренебрегвайки всички извънхудожествени стойности, разрушава в края и самите стойности на изкуството в полза на висшата ценност – всемогъществото на абсолютно свободния художник” (Sedlmayr 1955: 98).

Зедълмайр обаче не обсъжда многото случаи, при които срещу свободата на модерния художник и през ХІХ, и през ХХ в. е имало съпротива от страна на критици, публика, общности и институции, вкл. възбуждане на съдебни дела. През първите две десетилетия на ХХІ в. сме свидетели на различен тип съпротива: тя отхвърля, а понякога желае да унищожи художествени произведения заради неспазени морални императиви, валидни за части от обществото. Естетически възражения не се повдигат или са второстепенни спрямо моралните. От изкуството се очаква да бъде „политически коректно“, с други думи – да престане да бъде това, което е било през епохата на модерността.

Зедълмайр установява наличието на фрагментарно, произволно и неустойчиво в модерното изкуство и го критикува, защото „изкуство, което може да е всякакво, допуска всякакви реакции“ (Sedlmayr 1978: 218). Използването на фрагмента в модерността (литература, изобразително изкуство, философия) може да бъде разграничаване или противопоставяне на господстващ начин на мислене, който пък се основава на концепция за цялост. Именно защото не притежава ясно определена структура, фрагментът функционира като критика на съществуваща идеология. В неустойчивото и неопределеното обаче една консервативна позиция вижда заплаха, чийто нежелан резултат е разклащане на съществуващ социален или естетически ред и в краен случай – достигане до анархия. Идеалът на Зедълмайр, както стана дума, е многосъставната цялост (Gesamtkunstwerk) на средновековната и на бароковата катедрала. 

Днес обаче обществата от западен тип са толкова фрагментирани като позиции и ценности, че проблемът е договарянето между позициите, необходимостта да се споразумеят, за да постигнат съгласие и да пристъпят към действие. Фрагментът не може да изпълни функцията да се противопостави на господстваща идеология, защото негосподстваща не е само една. Проблемът, и то не от днес, е как съвместно да съществуват многобройните фрагменти. (...)