Рецензия на книгата на Павлин Събев Текстология vs. теология?, Велико Търново. Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий”, 2019.

Пиша за тази книга, защото вероятността да остане незабелязана е около стоте процента. И то не заради малкия тираж и университетската (на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”) система на книгоразпространение, а защото в България все още не се е появила традицията, в която отец Павлин Събев работи. Наистина в областта на палеославистиката и византинистиката можем да се съизмерване с имена, стандарти и постижения, сравними с най-добрите в света, но що се отнася до работа с ранните новозаветни ръкописи, без излишна патетика може да се твърди, че Павлин Събев е първият. И точно това е тревожното. Та нали преди да се превърне тревата в пътека, тя трябва да се стъпче. А основания за това има. Най-малкото, защото ако съвременният българин няма сетива за Писанието, ако то не се познава и съзнателно се маргинализира, ако е отвъд академическите „стратегии“, несъмнено и интересът към неговите най-стари преписи ще е още по-съмнителен. И (доколкото го има) ще се стреми към идеологически и маркетингови генерализации от типа на Дан-Брауновите. Те ще се опитват да докажат, че християнството е колос на глинени крака. В хода на подобен тип аргументация т.нар. модерна наука и древните й ръкописи ще се уподобят на компас, намерен на Северния полюс – накъдето и да се завъртиш, стрелката винаги ще сочи север. И то ще я сочи с безпогрешна правилност. Само че текстовете ще поизгубят от смисъла си. Точно това ще доведе до медийното им митологизиране. А вторичното им ремитологизиране, налагащо ги като търговски марки и ентъртеймънт индустрия, трайно ще наложи разбирането, че трябва да се поощрява връщане към едно (псевдо)автентично, нецърковно и нехристиянско християнство. Ръкописите са фалшифицирани! Истината е менте! Едва ли има европеец, който да не познава подобни лозунги. Да тръгнеш срещу тях е дело (почти) донкихотовско. При все че битката срещу вятърни мелници понякога си струва...

Точно по тази причина отец/доцент Павлин Събев има мисията да проучи всички запазени кодекси на новозаветните ръкописи. Да ги сравни (често не дума по дума, а буква по буква), датира и каталогизира. Мисия невъзможна, биха казали хейтърите! И щяха да имат сериозни основания, ако голямата част от този епохален труд не бе вършена в продължение да два века от поне двеста сериозни учени. За съжаление този „спорт“ си остана в България тайнствен и непознат, почти като чатурангата[1]. Имена като Еберхард Вайс, Курт Алънд, Брус Метцгер, Емануел Бекер… Еберхард Нестле, Ервин Нестле, Брук Уесткот, Фентон Хорт не говореха (и все още не говорят) нищо както на църковния, така и на университетския човек. И фактът, че през 2012 г. се появи двайсет и осмото издание на Nestle-Aland, не оказа никакво влияние върху родната библеистика. А без подобни книги изучаването на Писанието е по-трудно от надбягване с влак. Неслучайно избрах тази тромава метафора, защото чрез нея става видно, че за да има влакове, трябва да има релси, а преди тях – трасирани коловози, гари… инфраструктура. Без тях тренът ще се движи със скоростта на стогодишен старец (ако не и по-бавно). И понеже нашата библеистика е на годините, на които са първите влакове, респектът към старината и традициите явно ни задължават да сме по-бавни дори от спрелите локомотиви. Подобно изискване се налага не само от леността, но и от илюзията, че теологията и метафизиката са белите дробове на Истината; че в тези две науки не бива да има никаква промяна и съответно – никакво движение. И в тази жп колизия книгата на отец Павел е особено важна, защото ни показва как (независимо от уюта на родните спални вагони) скоростта на влаковете вече е почти космическа. Разбира се, ако композицията тръгва от гара Велико Търново, изсеченият в пролома на река Янтра път няма да позволи подобна скорост и влакът ще дерайлира. А и по стар български обичай пътниците се качват в движение, затова и началното ускорение в Текстология vs. Теология трябва да започва от една привидно мъртва точка: неоспоримия факт, че до нас не са достигнали „автографи“ на новозаветните писатели. И най-ранните преписи, с които разполагаме от тези книги – от средата на ІІ до края на ІІІ век, са единствено фрагменти[2] от цитати в творенията на църковните писатели. Те са трудни за анализ, защото се привеждат по памет и често са перифрази, започващи с думите: „Господ каза…“. Най-ранните, достигнали до нас ръкописи, съдържащи целите текстове на Новия завет, са датирани от средата на ІV в. или около 300 години след автографите. Това са големите кодекси, означени като Ватикански, Александрийски и Синайски… Като точно тук е голямото достойнство на книгата. Защото отец Павлин не говори за ръкописите като за езотерика. Той знае, че щом се е докоснал до тях, всеки може да разполага с тяхната дигитализирана версия, че тя, благодарение на INTF (Insitut für Neutstamentliche Textforschung, в Мюнстер), обитава (почти физически) своята виртуална стая и че нищо в нея не е скрито от грамотния човек. А да говориш за текстове, както се говори за ракия, която си държал на върха на езика си, е предизвикателство. Попско предизвикателство, без което не би могъл да научиш, че преди гръцкият текст на Писанията да бъде стандартизиран през пети век, ръкописите очароват с привидната си хаотичност. Тя се съотнася с редакцията от византийски тип в съотношение 1:4 и (по-късно) реципрочно преобърната в съотношение 4:1, се превръща в основата на т.нар. общоприет текст или Textus Receptus – класическото печатно издание от 1633, базирано на първото Еразмово издание от 1516. Подобно преобръщане на съотношенията (сравнимо с разклащането на дегустационна чаша) не е самоцел. То ни дава възможност да отсеем остатъчните миризми – на кожа, дърво и мастило, на прах и на път, и да усетим, че виното на Новия завет не се е родило изведнъж. По всяка вероятност нито Лука, нито Матей, нито Марк, нито Йоан са имали съзнание, че правят Свещено писание. Не са го имали и първите им читатели. (...)

[1] Най-старият вариант на шаха. Играят две двойки на дъски с по сто квадрата. Взетата от противника фигура всеки играч дава на съотборника си, който има право да я постави, където прецени. Фигурите са (почти) същите, като освен слоновете има и малки слонове, които се движат по хода на коня.

[2] Като благодарение на книгата на отец Павлин, можем да се похвалим, че вече знаем кой е първият от тях: египетски папирусен фрагмент (P52) от (около) 125 г., съдържащ фрагмент от Йоановото евангелие (18:31-33, 37-38).