1.

Победоносните войски на Съветската армия, разбивайки и унищожавайки армията на фашистка Германия, докараха картините на Дрезденската галерия в Москва. В Москва те десетина години бяха пазени под ключ.

През пролетта на 1955 година съветското правителство реши картините да бъдат върнати в Дрезден. Но преди да бъдат изпратени, да бъдат открити за деветдесетдневен достъп.

И ето: тази студена сутрин, 30 май 1955 г., по „Волхонка” покрай кордоните на московската милиция, която регулираше движението на хилядните тълпи народ, пожелали да видят картините на великите художници, аз влязох в Пушкинския музей, после по стълбището до втория етаж – и пристъпих към Сикстинската мадона.

Пръв поглед върху картината – и веднага, преди всичко, видях: тя е безсмъртна.

И разбрах, че преди да съм видял Сикстинската мадона, аз съм използвал лекомислено тази страховито могъща дума: безсмъртие. Че съм смесвал мощния живот на някои най-велики човешки произведения с безсмъртието. И пълен с преклонение пред Рембранд, Бетовен, Толстой, разбрах, че от всичко, създадено от четката, длетото, перото и поразило сърцето и ума ми, картината на Рафаело единствена няма да умре, докато има живи хора. А може би и хората, ако измрат, другите, които останат на земята вместо тях – вълците, плъховете,  мечките и лястовичките – ще дохождат и долитат и ще гледат Мадоната.

Тази картина са я гледали дванайсет човешки поколения – една пета от човешкия род, преминал по земята от началото на летоброенето до наши дни.

Гледали са я старици беднячки, европейски императори и студенти, презокеански милиардери, папи и руски князе, гледали са я чисти девственици и проститутки, генералщабни полковници, крадци, гении, тъкачи, пилоти бомбардировачи, начални учители, лоши и добри са я гледали.

Откакто я има, европейски и колониални империи са възниквали и изчезвали, появил се е американският народ, заводите на Питсбърг и Детройт, революции са ставали, променяло се е световното обществено устройство… През това време човечеството загърби своите алхимически суеверия, хурки и вретена, платноходи и пощенски карети, мускети и алебарди, пристъпи във века на генераторите, електромоторите и турбините, прекрачи във века на атомните реактори и термоядрените реакции. През това време, формирайки познанието за Вселената, Галилей написа своя Диалог, Нютън – своите Начала, Айнщайн – За електродинамиката на движещи се тела. През това време вдълбочиха душата и украсиха живота Рембранд, Гьоте, Бетовен, Достоевски и Толстой.

Аз видях млада майка с дете на ръце.

Как да предадеш хубостта на тънката, слабичка още ябълка, родила своето първо, тежко, белолико ябълче; на младата птича майка, измътила първите си пиленца; на младата майка сърничка… Как – майчинството и безпомощността на момичето, почти дете.

След Сикстинската мадона не можем да наречем тази хубост непредаваема и тайнствена.

Рафаело разгласява в своята Мадона тайната на майчината хубост. Но не това дава на картината му неизчерпаем живот. Тя е безсмъртна, защото тялото на младата жена е нейната душа. Мадоната затова е прекрасна. В това зрително изображение на майчината душа трябва да има нещичко, недостъпно за човешкото съзнание.

Знаем, че в термоядрените реакции материята се превръща в мощна енергия, но днес още не можем да си представим обратния процес – енергията да се материализира. А тук духовната мощ на майчинството е кристализирала, превърнала се е в кротката Мадона.

Красотата ѝ е здраво свързана със земното живеене. Тя е демократична и човечна, тя е присъща на хорската маса, на жълтоликите и кривогледите, на гърбавите с техните дълги бледни носове, на черноликите с техните къдрави коси и дебели бърни, тя е всечовешка, тя е душа и огледало на човешкото. И всички, които гледат Мадоната, виждат в нея човешкото, образа на майчината душа. Затова красотата ѝ е във вековечен сплит и спойка с оная красота, която се таи, смъртонедосегаема, навсякъде, където се ражда и пребъдва живот – по мазета и тавани, по дворци и ями.

Струваше ми се, че тази Мадона е най-атеистичният израз на живота, на човешкото без божествено участие.

Имаше мигове, когато ми се струваше дори, че Мадоната е изразила не само човешкото, но и нещо, съществуващо в най-широкия кръг на земния живот, в света на животните – и там, навсякъде, в тъмното око на кърмещата кобила, крава, кучка – можеш да отгатнеш, да зърнеш дивната сянка на Мадоната.

А детето в ръцете ѝ ми се струва още по-земно. На лице то стои по-възрастно от майка си.

Такъв взор, скръбен и сериозен, стрелнат едновременно напред и навътре, може да познава, да вижда съдбата.

Лицата им са кротки и печални. Дали виждат Плешивия хълм и прашния каменлив път за него, и оня безобразен къс, тежък, неодялан кръст, който ще легне на това раменце, усещащо сега топлината на мамината гърда…

А сърцето го свива не тревога и не болка. Ново, неизпитвано някакво чувство – то е човешко, но ново, гмурнало се във въздуха из дълбините на това ти море от горчилка и сол, ето го, иде, и сърцето затуптява, толкова ненадейно и ново е, че…

Това е още една особеност на картината.

Тази картина ражда ново нещо, все едно към седмоцветието на спектъра е прибавен незнаен за окото осми цвят.

Защо няма страх в лицето на майката, защо пръстите ѝ не са се сплели около тялото на сина с такава сила, че смъртта да не може да го изтръгне, защо тя не иска да отнеме сина от съдбата му?

Тя не крие рожбата си, тя я протяга насреща на съдбата.

И момченцето не крие лице в мамината пазва. Гледай, ей сегинка ще остави ръцете ѝ и ще тръгне, босичко, да среща съдбата си.

Как да обясниш това, как да го разбереш?

Те са и едно, и отделни. Те виждат, чувстват и мислят заедно, те са слети – но всичко говори, че ще се отделят един от друг, че не могат да не се отделят, че същината на тяхната общост, слятост е в това, че те ще се отделят един от друг.

Има горчиви и тежки минути, когато тъкмо децата поразяват големите с разум, спокойствие, примирение. Проявявали са ги селските деца, измиращи в гладна година, еврейските деца по дюкяни и работилници в кишиневския погром, миньорските деца, когато воят на шахтовата сирена възвести за подземен взрив на обезумялото селище.

Човешкото в човека среща своята съдба и за всяка епоха тя е особена, различна от съдбата за предишната епоха. Общото е, че съдбата е постоянно тежка…

Но човешкото в човека е продължавало да съществува и разпъвано на кръст, и мъчено по занданите.

То е оцелявало в каменоломните, в петдесетградусовите студове на сечищата в тайгата, в залетите с вода окопи при Пршемисл и Вердюн. Живеело е в монотонното чиновнишко битие, в нищетата на перачки и чистачки, в тяхната изсушаваща, напразна борба с нуждата, в безрадостния труд на фабричните работнички.

Мадоната с младенеца на ръце е човешкото в човека. Безсмъртието ѝ е в това.

Нашата епоха гледа Сикстинската мадона и се опитва да отгатне съдбата си. Всяка епоха гледа тази жена с дете на ръце – и се появява едно нежно, трогателно, горестно братство между хората от различни поколения, народи, раси и векове. Човек осъзнава себе си и своя кръст и изведнъж разбира дивната свързаност на времената, свързаността си с живеещото днес и с билото и отживялото, и с онова, което ще бъде. (...)

Превод от руски: Деян Кюранов
По изданието: Гроссман В. С. Несколько печальных дней, Москва, „Современник”, 1989.