Модерният живот е непрестанно представление. Също както панаирджийската маймуна, не искаме да спираме да танцуваме и се надяваме, че танцът ни ще бъде забелязан и възнаграден. И макар технологиите да усилиха този порок, ще бъде грешка да мислим, че те променят каквото и да било качествено, те просто променят материалните средства, с помощта на които се изразява и разкрива нашата природа. Средствата, които ползваме, за да изразим себе си, които смятаме за крайно необходими за нашата самооценка и благосъстояние, са безгранични. Социални медии, лични уебсайтове, визитни картички, публични проекти, шикозни дрехи, боядисаната коса, татуировки, селфита, дори изборът какво да правим през уикенда и как след това да го покажем на другите, са свидетелство за множеството методи, с които разполагаме, за да изразим себе си пред света.

Накратко, модерният живот се основава на желанието да бъдем забелязани и оценени. Това е труизъм. Защото нищо не може да възпре природата, дори и модерността; дори и в своите най-изумителни опити да разруши всяка концепция за природата модерността по необходимост продължава да оперира в природните ограничения и ритми. И тъй като човешките същества по природа са разумни, политически и литургични, ние виждаме израза на тези реалности дори и само в зародиш. В античния свят е било труизъм твърдението, че човешката природа се отличава със своята разумност; използваме своите способности за общуване, „за да разрежем реалността на части“, по думите на Платон. Ала античната представа за разума се отличава от картезианското разбиране за него, което е свързано със субективната изолация. В изолацията никога не съучастваме рационално, защото по природа търсим отношения на взаимност и любов. Затова, когато Аристотел описва човешката природа, той без проблем различава, че ние сме политически животни. Събираме се не заради самодостатъчност или още по-лошо – заради някаква утилитарна договорка, правим го, за да можем да усъвършенстваме своите разумни природи и да участваме в най-благородната от всички дейности – съзерцанието. Ала отново грешка ще бъде, ако мислим, че съзерцанието изисква изолация; дори Аристотел съзнава, че съзерцанието е по-добро с приятели. Условието за съзерцанието е винаги политическо. Християнската традиция възприема този факт и го вкоренява в една често пренебрегвана антична ценност: благочестието. Истинското съзерцание означава настройване и хармонизиране на самите нас към реалността чрез богослужението ‒ принасяйки реалността на Реалността заради реалността. В християнския език това приношение е изцяло евхаристийно и за тази цел цялата ни същност и целият свят трябва да бъдат посветени.

И така, от гледната точка на религиозната практика целият израз на представлението на модерността не е нищо по-различно от едно литургично действие. Затова и не трябва да се учудваме, че виждаме как човешките същества винаги посвещават реалността, дори и да го правят на идоли. Пристрастяването (нима това е нещо друго?) към социалните медии, публичното позиране и „личното укрепване“, независимо дали чрез излишни и помпозни дрехи, или чрез смяна на пола, разкрива метафизичната истина, че цялото битие има за цел себеизразяването. Да бъдеш означава да се разкриваш, а самият акт на разкриването предполага да бъдеш видян, да бъдеш познат. Това е конкретно проявление на безкрайния и вечен танц между познаващия и познавания. Неизбежно това ни води към езика на еротиката, защото движението на познаващия към познавания е желание за изпълване и общение. Всъщност платоническата традиция би казала, че съвършеният ерос е интелектуален. И тъкмо защото еросът е интелектуална реалност, телата ни му придават материален израз. И си правим лоша услуга, ако не виждаме неговото метафизично първенство.

За да изостря още повече това твърдение, може да се каже, че съсъдите на модерното представление са неразличими от съсъдите, които могат да бъдат открити например в Православната литургия. Позлатата по кадилницата, свещите, кандилата и т.н. си остава, само че сега се ползва за калъфите на нашия iPhone и часовниците ни – това са новите ни средства за общуване с реалността. Чистият памук, коприната и платовете на одеждите, олтарната завеса и облечението на Престола сега са втъкани в луксозните дрехи на модните маниаци и както се полага, са запазени за първосвещениците на нашето време. Майсторски изработените и красиво оцветените дърво, камък, мрамор и стъкло сега са посветени на великите храмове на търговията, както показва дори един поглед към Дубай и нему подобните. Дори самото време трябва да бъде посветено на доминиращия ред. Като добре катехизирани модерни хора, ние знаем в какво се състои работният ден и работната седмица. Познаваме светостта на часовете за отстъпки в ресторантите и времето за брънч. Знаем кои вечери са посветени на звездните празници и кои са запазени за полунаркотична почивка. В крайна сметка, цялото твърдение е твърде тривиално – човешките същества са дотолкова литургични, че това не може да бъде избегнато. (...)