11 юни, четвъртък, 9:00

Още на арката на „Александровска” – медицинско лице без лице, в ковид костюм от горе до долу: шлем, очила, ръкавици и незнайно защо непремахнати калцуни върху обувките – само за да напомни, че заразата все още е някъде там (тук). Отвъд арката е вътрешният двор и първото, което изниква пред очите ми, е спортната зала, на чиято фасада освен имената на спортовете, които се практикуват рехабилитационно вътре, е изписана и Хипократовата клетва. В парка владее мир – смирението пред болестта, страхът от смъртта, но и надеждата за излекуване. Малкият болничен параклис се белее като горска гъба, измита от дъжда сред околната зеленина. Отпред са наредени празнично украсени икони. Литургията тъкмо е започнала, служи сам владиката, благословил доброволческата инициатива и оказващ духовен надзор върху нея. Вътре намирам няколко души. Всъщност това са доброволците. С кимане ме посреща Деян, с когото имам уговорка. Потъваме в литургията, припявайки.

Днес е празникът на св. Лука Войно-Ясенецки, небесен покровител на доброволното болнично дело. Затова има и литургия, затова и епископ Тихон е тук и служи.

Клетвата на св. Лука Кримски е по-различна от онази фасадната одеве.

От житието му знаем, че обикнал страданието – чуждото в болниците и своето в затворите, гонен от атеистичната власт; талантлив художник, предпочел пред бляскавата академия и творческото обкръжение медицинския институт и сетне болните по селата, на които да помага отдадено; съкрушен, че трябва да прави важни открития в хирургията, използвайки трупове; непоколебим в желанието си да отиде да лекува и на фронта на Руско-японската война; готов да използва в операциите поради оскъдица дори кухненски нож и човешки косми за зашиване на рани и прорези; и в края на живота си дори полусляп, с подагра и увити в бинтове крака, отслужващ всеки ден света Литургия, а следобед – преглеждащ безплатно пациентите.

От владишката проповед след края на литургията съм си записал следните думи:

Нашият живот има смисъл само когато сме в служба на другите.

Истински еманципиран е онзи, който ползва цялата извоювана свобода в служба на обществото. Иначе не е еманципиран, а е един префинен егоист.

(Към доброволците) Бъдете със самочувствие, но нека това самочувствие бъде равно на смирението ви. Смирението е да не се взимаш много на сериозно. Почнете ли да се взимате много на сериозно, нещата не вървят на добре. Тогава елате при мене да ви сваля на земята.

След литургията – акатист на св. Лука. Чете се всеки ден в параклиса в 11 ч. В 15 ч., отново всеки ден, се чете и акатистът на храмовия покровител – св. мъченик Георги Софийски Най-нови.

Помня как преди около година забелязах простичката, невпечатляваща с нищо, без цвят и калиграфия обява за инициативата, която набира доброволци. Бели листчета с черни буквички, едва крепящи се по вратите на столичните храмове под напора на вятъра и несъпричастието:

В столичния параклис „Св. Мъченик Георги Софийски Най-нови“ при УМБАЛ „Александровска“ са необходими доброволци във връзка с посещения и общуване с боледуващи хора. Предварителен опит не се изисква, доброволците няма да полагат медицински грижи и ще преминат през предварително обучение.

Дейността се извършва с благословението и подкрепата на Негово Преосвещенство епископ Тихон Тивериополски.

12:30, „Люлин” 7

Днес има едно посещение – при 85-годишната Вера[1]. Тя е с доста заболявания – онкологично, още сърдечна недостатъчност, прекаран инсулт и диабет. Отиваме при нея с Александър, който е художник, и с Анита, която е счетоводител. Свободната професия при него и възможността за работа не в офиса в настоящата ситуация при нея позволяват в делничния подиробед да бъдем тук. Александър ме подготвя за срещата горе още на разбития тротоарен плочник пред входа на блока. Вера е абсолютно сама, макар че някакви съмнителни типове по болезнено познатата схема се навъртали около нея с желание уж да я обгрижват, а всъщност да получат апартамента й на тепсия, приписан на тяхно име. Засега тези опити биват парирани.

„Преди няколко месеца, когато за пръв път отидохме при нея, тя беше унила, затворена и необщителна, сега, и ти ще видиш, е доста укрепнала и с бодър дух, вероятно и заради молитвите. Бог е милостив.“

Вера също е била счетоводител, прекарала голяма част от живота си в Русе, има аристократична жилка – майка й е била хористка в операта. Александър, като довереник на домакинята, отключва и влиза пръв. Повечето болни хора са се стаили в стаите си, във или около леглата си. Ние изчакваме в коридорчето и го чуваме: „Водя ти още гости“. Веднага ми прави впечатление богатата библиотека още тук във вестибюла. В този дом се чете. Следва стаята на Вера и самата тя, изправена с проходилка пред себе си. Прилича на кротка костенурка, неотделима от корубата си.

– Няма ли да престане коронавирусът? – пита Вера.

– Надяваме се, че ще престане скоро – отговарям аз и поглеждам другите.

Следват текущи разговори между доброволците и Вера за храна и лекарства. Посещават я веднъж седмично, обикновено по двама, такава е възприетата практика изобщо в програмата. Тя приказва интелигентно и одухотворено, провлачва фразите и от време на време говорът, а вероятно и мисълта й, се разпада в пространството като вълна, която стига брега. Но вместо шумяща пяна – пращящият глухо радиоефир от включен транзистор наблизо, вероятно в кухничката в другия край на апартамента.

Александър вади заръчаните неща: сирене гауда, бурканче маринована сельодка и разбира се – неизбежните лекарства. Разказва ми с умиление как дори наскоро баба Вера проявила желание да отиде на маникюр. И той, вярно, я качил в колата едва-едва и я закарал при нейната някогашна маникюристка в стария й жилищен квартал недалеч от тук.

– Аз много не обичам да говоря за себе си, така че кажете вие… – Вера ме поглежда с големи очакващи очи.

– Знаете ли, нямам ясна идея какво да си говорим. – И пак търся помощ от другите с поглед. – Може би просто да си поприказваме спонтанно и човешки, не се чувствайте притисната да споделяте каквото и да било. Можем и да мълчим.

Мълчим.

После ми показва книгата, която стои до главата й в леглото: Стайнбек, „За мишките и хората“ и „Улица „Консервна“ в едно. Представям си я как попива и преживява приключенията на Мак и момчетата. Александър вади телефона си и й показва снимки, пратени от сестра му, която от 20 години живее в Америка. Веднага реагирала, когато той й разказал за Вера. На снимките са пейзажи от действителната улица „Консервна“ в Калифорния – аквариумът, където пребивава морският биолог Док и статуята на самия Стайнбек на пристанищния кей.

– Монтерей – шепне Вера, докато образите се сменят пред очите й.

– Обичате да четете, значи.

– Не мога да заспя, без да прочета нещо – следобед и вечер.

Виждам я със захлупена на гърди книга.

Александър я кара да разкаже как по време на гимназията в Русе обичала да плува в Дунава. Тя се оживява мигновено и разказва как веднъж граничните катери подгонили нея и дружките й, задето влезли много навътре. Но не я било страх. Било „истинско удоволствие“.

Накрая се уточнява списъкът за пазаруване: свинско месо, руска салата за гарнитура, сок от кайсия и бисквити. Хляб си има, по-малко от половинка, но стига. Бонка ще дойде в неделя и ще й купи още. Трябва й и нов термометър с по-едри показания, за да ги вижда, че тоя не става.

На изпроводяк Вера ми се извинява:

– Прощавайте, много е разхвърляно…

– Щом има книги, значи всичко е наред. (...)

[1] Имената на страдащите хора са променени в текста от уважение именно към страданието им и още – към свещената им самоличност преди всичко пред Бога.