Настоящият текст представя едно интердисциплинарно изследване върху въпросите, свързани с някои основни църковни, държавни и дипломатически аспекти при посещението на папата в различните държави. Вниманието е насочено към принципите и дейностите, които римските епископи в своите понтификати прилагат в отношенията си с държавите, църквите и религиите по света, което се отнася и до подготовката и осъществяването на едно посещение на папата в условията на съвременното плуралистично общество, според установените църковноправни, интерконфесионални и църковнодипломатически принципи на общуване. В това отношение се правят препратки към посещенията на папите в България и на основните функции на дипломацията на папския престол в един съвременен политически, църковен и културен терен на постсоциалистическите страни. Интерес представляват детайлите и „тихата дипломация” във визитата на папата в България, които обаче се оказват определящи за оформянето на цялостната обществена и социо-политическа картина, свързана с папските посещения.

Църковни и политически основания за дипломацията на папите от XX–XI век

Основно значение за църковно-политическата дейност на Ватикана има връзката на Светия престол с различните държави и световни институции, която допринася за изграждането на църковно-дипломатическата дeйност и сътрудничество в различни сектори на обществото. Особено тази дейност се наблюдава при понтификатите на съвременните папи от последните 100 години. Християнска, мултинационална, наднационална и международна по своята същност, политиката на Ватикана се определя от съвременната ситуация в света и отговаря на определени изисквания, касаещи световните политически, хуманни, църковни и духовно-пастирски обстоятелства. Стратегията за присъствие на Ватикана в международните институции по време на понтификатите на Йоан XXIII (1958–1963 г.), на Павел VI (1963–1978 г.), на Йоан Павел II, на Бенедикт XVI и на Франциск е повратен момент в международната политика на Светия престол. Началото е поставено от папа Ронкали, а делото е продължено в първите години на папа Монтини, по времето на Втория ватикански събор, в понтификата на първия папа славянин Войтила, на най-големия папа богослов през последното столетие Ратцингер и на свободомислещия йезуит Берголио. Интересното е, че папа Франциск в отношенията си с Източните църкви и особено в духовно-пастирската си и дипломатическа дейност в България се основава на живота и делото на папа Йоан XXIII, който разбива „обсадата на Църквата”, цялата затворена в западната зона и католическата доктрина. В този исторически контекст е от голямо значение енцикликата Pacem in terris, в чийто текст има важни пасажи от обща доктринална гледна точка, както и в отношението с комунистическите режими и във връзка с европейската политика. В този папски документ речта на Йоан XXIII се развива на три взаимосвързани нива: отношения между граждани и политически власти, отношения между политически общности и отношения между граждани и национални общности със световната общност.[1] Тези три принципа помагат в определянето на характера на дипломатическите отношения с всяка отделна държава. „По-конкретно Йоан XXIII говори за съществуването на „европейско общо благо”, което трябва да бъде приложено, конститутивен елемент на народите на Европа, чиито икономически, социални и политически компоненти черпят своята обединяваща сила от това, което трябва да наречем „европейски дух”, основан на възприемането на общи духовни ценности. Но той също проследява вече изразените от папа Пий XII концепции за връзката между християнството и Европа.”[2]

Протокол и специфики при посещението на папата

Протоколът за посещение на папата трябва да е съобразен с два основни принципа – посещение на епископа на Рим в качеството му на религиозен водач и глава на Католическата църква и на държавен глава на Ватикана, като суверенна, църковна държава (поради спецификата и функцията, която изпълнява). В посещенията си папата, в мястото на неговата катедра (Рим, Ватикана или друго място, където той е представен), следва църковния и държавен протокол, онаследен от средновековните функции и дейности на Ватикана като държава, характеризираща се като теократична монархия, в която папата, като наследник на престола на св. апостол Петър, има абсолютна власт. Двете основни функции, които папата изпълнява – на първойерарх и предстоятел на престола на св. ап. Петър, от една страна, и държавен глава на държавата Ватикана, от друга, определят формирането на папската церемониалност (протокол), символни и литургични аспекти, които допринасят за изграждането на папския суверенитет[3], идващи от специалните отношения с Рим, като държава, както и богатата панорама от отношения с новопоявилите се държави през Средновековието и в съвременната епоха. Папското управление е аналогично на средновековното монархично управление и личността на краля като суверен и наследник на суверен.[4] Папата е наследник на първовърховните апостоли Петър и Павел и поради това неговата дейност и функции се определят като апостолически. Характерът на управлението и церемониалността се води от природата, повече или по-малко, на абсолютния папски двоен суверенитет – времеви (в света) и духовен (във вярата). Това се използва в услуга на политическите, икономическите, административните, обществените и институционалните характеристики на държавата Ватикана[5] и подпомага разбирането на символичните форми на представяне на папската власт, на обредния и религиозен език, в същото време и политически в лицето на Pontifex Maximus, неин върховен йерарх, абсолютния суверен на града-държава Ватикана. „За разбирането на дипломацията на Светия престол е необходимо да се осъзнае, че религията е целта на неговата дейност и че политиката е само едно от средствата в служба на духовната мисия на Католическата църква. Днес двойната позиция на Светия престол, който формално има статута на суверенна държава, но по съдържание е религия, се разбира и приема от международната общност. Доказателство за това е, че 179 държави имат дипломатически отношения със Светия престол, който, като постоянен наблюдател на ООН, има отношения с ЕС, със Съвета на Европа, ФАО, ЮНЕСКО, Арабската лига, Организацията за африканско единство, ОССЕ, АСЕАН, Системата за централноамериканска интеграция. Днешният международен статут на Светия престол е признат и на Виенския конгрес през 1815 г. и препотвърден от Виенската конвенция от 1961 г. На нунция пък, за да се почете Светият престол като първата държава, развила дипломатически отношения, се признава почетното право да бъде доайен на дипломатическия корпус – традиция, която се спазва все още в предимно католически страни.”[6]

Тези обективни характеристики на понтификата, световна и дипломатическа дейност, определят формите на папското управление и „езиците”, които се използват като ключови възли на управление на църковната държава и политическата система[7], подпомагащи връзките с другите държави и религии. Посещението на папата е свързано по някакъв начин с тези основни характеристики – да има връзка с религиозната и духовно-пастирската дейност, и с държавната и културно-обществена дейност на определената държава. Неоспорим факт е, че при посещенията на папата тези два принципа се осъществяват посредством съответните дипломатически разговори и спогодби преди посещението, които да бъдат в полза и на двете страни по време на визитата, а и след нея. В много случаи те завършват с конкордати или поне с декларации и послания.

При посещението на папа се наблюдава една симбиоза в отношенията между държавните и религиозните лидери на страната, т.е. с ръководството на духовенството и с ръководители от държавната власт. Срещите на папата се осъществяват на основание на взаимни покани от страна на църковната или религиозна власт и от страна на държавната или светска власт. Що се отнася до посещението на папата като Римски епископ и глава на Католическата църква по света, според древните постановления на каноните той иска позволение да влезе на територията на друг епископ[8], какъвто е случаят с посещението в православните държави, както и според условията и правилата, определени от международното право. В качеството на папата като държавен глава на Ватикана, по време на посещенията му в различните държави по света са валидни същите принципи на предварителна подготовка и протокол, каквито са и църковните, но съобразени с държавните условия и поканата от страна на най-висшия държавен орган или негов представител. За извършване на богослужебна и пастирска дейност в диоцеза на каноничните епархии на Католическата църква, особено в държави с преобладаващо католическо население, папата е свободен да упражнява тази дейност. Но в случай на интерконфесионална и интеррелигиозна литургична и пастирска дейност, касаеща народи с други преобладаващи конфесии – православни или протестанти, или такива от други религии, се иска позволението на съответната религиозна общност или поместна православна църква, което също се извършва на базата на съответните спогодби и разменни писма между държавните или юридическите субекти. (...)

[1] Срв. Barberini, G. La grande Europa di Giovanni Paolo II. Stato, Chiese e pluralismo confessionale. Rivista telematica, n. 34/2014, 3 novembre 2014, p. 3. Barberini, G. L’Ostpolitik della Santa Sede. Un dialogo lungo e faticoso. Bologna, 2007, pp. 72-74.

[2] Barberini, G. L’Ostpolitik della Santa Sede..., p. 75.

[3] Срв. P. Prodi, Il sovrano pontefice. Un corpo e due anime: la monarchia papale nella prima età moderna, Bologna, 1982, in particolare il cap. III; P. Prodi. Ilsacramento del potere. Il giuramento politico nella storia costituzionale dell'Occidente, Bologna, 1992.

[4] Срв. S. Bertelli, Il corpo del re. Sacralità del potere nell'Europa medievale e moderna, Firenze, 1990.

[5] Срв. Caffiero Marina. La maestà del papa. In: Cérémonial et rituel à Rome (XVIe-XIXe siècle) Rome : École Française de Rome, 1997. pp. 281-316.

[6] Градев, В. За смисъла и целите на църковната дипломация: урокът на Светия престол. – Дипломация. Дипломатически институт, Министерство на външните работи, Република България, 9/2013 януари/юни.

[7] За съвременното управление на папската държава срв. Importanti riferimenti sono, tuttavia, per lo Stato papale dell'età moderna, i lavori di C. Ginzburg, Saccheggi rituali. Premesse a una ricerca in corso, in Quaderni storici, 22, 1987, p. 615-636.

[8] Православната канонична традиция се базира на 8-о правило на III вселенски събор; 9-о правило на Антиохийския събор; 64-то и 67-о на Картагенския относно властта над чужда епархия; 20-о правило на VI вселенски събор относно ограничение да се проповядва в чужд град и 14-о Апостолско правило да не се преминава самовластно в друга епархия, да не се ръкополага и т.н.