На този термин му предстояло велико бъдеще, но не толкова в античността, колкото в последващите култури. Терминът буквално означава „повей“ или дори просто „вятър“, „порив на вятъра“. Много рано този термин започнал да означава и „дихание“. Но процесите на дишането са толкова характерни за живота на всяко живо същество, че става напълно понятно духовното разширяване на термина дори до значението на „дух“. Подобен вид задълбочаване на значението на термина е съвсем видимо и в античните текстове, макар тук то да е лишено от личностното  задълбочаване. Затова пък последното има своя разцвет през Средните векове и в Новото време, започвайки още от епохата на ранното християнство.

а). Любопитно е, че преди появата на термина „пневма“, огромната значимост на повея и диханието намира своето ярко изразяване още в периода на митологията. При Омир (Ил. XX, 221-225) четем, че северният вятър Борей оплодил цяло стадо кобили. Есхил (Suppl. 574-581, Weil.) с помощта на поетически образи  изобразява как Зевс с едно свое подухване (epipnoiais) към Йо я накарал да роди на бял свят младенеца Епаф. По този начин дълбокото и напълно специфично значение на повея и диханието са съвсем осезаемо забележими още в чисто митологичните текстове, които все още не съдържат в себе си термина „пневма“.

б). Що се отнася до литературните текстове, то най-ранните от тях разбират пневмата или просто като „повей“, т. е. физически, или като „дихание“, т.е. чисто физиологически. Като пример за първото значение ще приведем Есхил (Prom. 1085-1086) и за второто – отново Есхил (Eum. 568) и Еврипид  (Phoen. 787; Bacch. 128N). Има пример и за съвместното, физическо-физиологическо значение  - при Анаксимен (B2).

в). След това, необходимо е да отбележим текстовете, в които на първи план излиза моментът на живота или дори душата. Когато се говори за „пневмата на живота“ (Aesh. Pers. 507), то очевидно диханието тук започва да се мисли по-жизнено. Но има достатъчно текстове, в които диханието на живота директно се отъждествява със самия живот. Когато четем, че той „погубил пневмата“ (Aesh. Sept. 981), е ясно, че под пневма тук се има предвид самия живот на човека. Такива са и други многобройни текстове (Eur. Phoen. 851, Hes. 571, Orest. 277, Tro. 785).

Ала животът и душата могат да бъдат разбирани и по-сложно, и по-възвишено, което естествено води до задълбочаване на съответната пневма.

Когато се има предвид проницателност и познанание на висшите предмети, то и пневмата, която осъществява това, също получава възвишен и дори божествен смисъл (Plat. Axioch. 370c).  Плутарх също използва думите за „свещената и демонична пневма“ в мусическите изкуства (De exil. 13, 605a).

г). Най-голямото философско обобщение на този термин обаче намираме при стоиците. Ако подминем текстовете с физическо значение на пневмата, то си струва да обърнем внимание първо на един фрагмент (от Гален, SVF II 716), според който към двойното деление от страна на лекарите на пневмата на „физическа“ и „психическа“ в растенията и при живите същества, стоиците добавили още и пневма hecticon, тъй като hexis на гръцки означава „състояние“. Става дума, най-вероятно, за принципа на устойчивата  еднородност на предметите. Но това е само началото на нещата. По-рано ние вече не веднъж срещахме, че за да обрисуват космоса като жив организъм, стоиците полагали основата на космоса в „топла пневма“, така че космосът се оказал и топъл, и дишащ, а също така и всичко, което е вътре в космоса. Но не е само това. Посидоний (фрг. 101 Edel.) определя бога като „интелектуална (noeron) и огнена (pyrὃdes) пневма“. Пневмата е „същността на природата и душата“ (SVF II 715), „движеща се от себе си и към себе си“ (442), „пронизва всички тела“ (пак там), „всичко съединява“ (441). „Логосът на бога“ е „телесна пневма“ (1051). Само че стоическият логос е не само „разум“, действа и по законите на свръхразумната съдба. Следователно, „същността на съдбата“ е „пневматична сила“ (1913).

По този начин, разбирането на пневмата като универсално-космическо начало е било формулирано възможно най-точно още при стоиците. Не е достигал само един момент, за да бъде историята на пневмата завършена в античността. Този момент се заключава в това, че стоиците при целия си логизъм и пневматология решително всичко на света считали само за тяло. Текстовете по тази тема са в ИАЕ V 145-149. Оставало всички материални процеси вътре в космоса да бъдат разбрани като смислова еманация на основната огнена пневма и античната мисъл по този начин вече да премине  на пътя на неоплатонизма. (...)