В своя предговор към книгата За Бог и човека с богословски стихотворения от св. Григорий Назиански преводачът Питър Гилбърт пише: „Ако поезията на Григорий звучи „модерно” за времето си, то не е вън от неговото богословие, а напротив. Този факт е свидетелство за чистотата на богословското му разбиране, за способността му да обясни човешкото затруднение толкова добре”[1].

И наистина богословът, аскетът св. Григорий е неразделно свързан с поета до степен, в която, когато говорим за неговата поезия, я идентифицираме с аскезата, а когато говорим за аскеза, неминуемо пред нас изникват неговите стихотворения и слова. Аскезата (гр. άσκησις) е упражнение, монашеска дисциплина, която цели с изпълнението на определени действия като пост, бдения, молитва, псалмопения, постоянна мисъл за смъртта, покаяние, сълзи, труд и др. да се въздигне човек към Бога, да се обожат душата и тялото му.[2] Още през II век св. Ириней Лионски е формулирал смисъла на боговъплъщението като път към обожение: „Синът Божий стана Син Човешки, за да може и Синът Човешки да стане Син Божий”[3]. По същата тази линия на възвръщане на Божия образ е поставен и животът и творчество на св. Григорий. Но те не са сведени само до неговата личност. Когато той пише за себе си, винаги визира другите – неговите приятели или врагове, бъдещите поколения. Намирайки винаги решение на трудностите в единението с Бога, в смирението, в оприличаването с неговите апостоли, със старозаветните пророци, със страданията и учението на Спасителя.

Така например, когато говори за „разгорещеността на младите”[4], винаги прибавя колко важно е да се обуздаят „недисциплинираните сили”[5], които ни отнасят, когато говори за бунтарството срещу „тиранията”[6] на баща си, винаги прибягва до Светия Дух да прости богохулството му и неподчинението на родителите (нека не забравяме, че във времето на Късната античност през бурния IV в. на създаване на сплав между християнството и класическата култура, за което е отговорен самият Григорий и останалите двама кападокийци, децата са били твърде зависими не само финансово, но и морално от своите родители). А когато става дума за идентифициране с напредналата възраст, Григорий пише, че една от причините да твори е да изпее „своята лебедова песен”[7], да намери утешение сред страданието на болестите.

Между тези два откъслека от време протича изпълненият с перипетии, но и с упорство негов живот за налагане на чистата православна вяра сред залятото от ереста на арианството общество и поразената Църква. Всичко това – свързано с епископството му в Константинопол и с по-интровертното му обитаване в манастир и в усамотение, когато в последните си години се отдава на творчество. По този повод митрополит Иларион Алфеев пише, че св. Григорий Богослов е и „родоначалник на образованото монашество”[8]. Без изцяло да се придържа към монашеските обети – девство, нестяжение и послушание (за него е характерно само първото от трите), той още от млада възраст избира да живее „философски живот”[9] в името на Бога, което означава да приложи класическото си образование в служба на богословието, в стремеж към Бога, да живее живот на аскет сред света. Това е и най-голямата болка на светеца, за която никога не престава да пише. Стиховете му, както и словата му са изпълнени с една непрекъсната жалба по бедствията и тъгите на душата му. Причините за това Брукс Отис в своето есе „Тронът и планината”[10] намира предимно в изключителната обдареност на Григорий до степен, в която това рискува християнския му интегритет. (...)

[1] Peter Gilbert, In On God and Man. The Theological Poetry of St Gregory of Nazianzus, (New York, Creastwood: St Vladimir’s Seminary Press, 2001), 4.

[2] Според св. Григорий Богослов съществуват три степени на духовно усъвършенстване във въздигането на човек към Бога: очистване, съзерцание и обожение по благодат. Б.а.

[3] Contra Haereses Lib. III (PG 7, 873B).

[4] Περὶ τὸν ἑαυτοῦ βίον, 121 (PG 37, 1038A).

[5] Περὶ τὸν ἑαυτοῦ βίον, 122 (PG 37, 1038A).

[6] Περὶ τὸν ἑαυτοῦ βίον, 345 (PG 37, 1053A).

[7] Εἲς τὰ ἔμμετρα, 55-57 (PG 37, 1333A).

[8] Епископ Иларион (Алфеев), Жизнь и учение св. Григория Богослова (Москва: Московской патриархий Русской Православной Церкви, 2013),190.

[9] Περὶ τὸν ἑαυτοῦ βίον, 261 (PG 37, 1047A).

[10] Brooks Otis, “The Throne and the Mountain: An Essay on St. Gregory Nazianzus”, The Classical Journal, 56, no. 4 (1961), 146-165.