Когато интелектуалните и конвенционалните категории заменят онтологичната реалност и откровението на християнското богословие, тогава в историческия живот на Църквата проблемът за спасението бива затъмнен от една сянка, която терзае човечеството. Това е сянката на „закона“, който не отвежда никъде.[1]

Проф. Христос Янарас

Една характерна черта на съвременния християнски живот е подмяната на живата вяра с нравствени категории. Как се случва това точно днес, когато е налице възраждане на литургичния и църковен живот, когато няма гонение и има свобода на вероизповеданията, когато за много хора Литургията стана център на енорийския живот?

Въпросът е важен и резонен. Той обаче не обхваща само свободата, но и разбирането за вярата, добродетелта и етоса на Църквата. Християнската вяра винаги е била и е христоцентрична. Тя не може да бъде друга, тъй като Христос е Архетип на човека, нов Адам[2], роден преди всички векове, Прообраз, Който заема централно място в християнския живот, и всеки човек, сътворен по образ Божий, е призван да стане образ на Христа.[3] Изместването на Христос от центъра на човешкото съществуване води до изгубване на смисъла на човешкия живот. Без Христос посоката се променя, придобива друг облик – животът вече не е в Христа, а индивидуален живот, лутащ се между различните нравствени категории на доброто и злото. Не тази е обаче целта на човешкото съществуване.

Естественият нравствен закон и добродетелта

Естественият нравствен закон е общочовешки закон или както отговаря Тертулиан на езичниците, „той е общ за цялото човечество и е изсечен за скрижалите на нашата природа“[4]. Според светоотеческата традиция този закон е основа за нравствения живот на човека и винаги е разглеждан в светлината на Откровението и християнския опит.[5] Под „естествен нравствен закон“ се разбира присъщият за нашата душа вътрешен закон, който посредством разума и съвестта показва на човека какво е добро и какво е зло.[6] За него св. ап. Павел в Послание до Римляни казва, че езичниците, без да имат закон, сами за себе си са закон, тъй като делото на закона е написано в техните сърца.[7] И тъй като нравствеността е основана върху връзката на човека с Бога, чрез вярата тя придобива друго отношение към личността и образа Божий в нея. Това, което наричаме нравственост, е начинът, по който човекът се отнася към предизвикателството на своята свобода[8]; за него нравствеността вече „не е обективна мярка за оценяване на характера и поведението, а динамичен отговор на човешката свобода, на езкистенциалната същност и автентичността на човека“[9]. С други думи, нравствеността има отношение не към правилата за добро поведение и моралните образци, а към спасението.

Стремежът към спасение е съпътстван от добродетелта, която се постига чрез изпълнението на Божията воля и личното отношение на човека към Бога. След Боговъплъщението добродетелта вече не е морална дилема, а участие на човека в Божията нетварна благодат.[10] Човекът не е призван да събира добродетели, а да живее в добродетелта, онтологично свързана с истината[11], тя е блага промяна на човешката природа и нов начин на съществуване в Христос[12], не морално, а личностно понятие.[13]

Християнска духовност и морализъм

Темата предпоставя един честен разговор за подмяната на християнската духовност с морализма в църковния живот, за скритата опасност от принизяването на духовния живот до морални образци, определения и изисквания към човека. Това особено тревожно явление се забелязва най-вече в Църквата, защото е неестествено за нея като Христово Тяло, като място, където влизаме в общение със своя Архетип – Христос. В това Тяло човекът започва своя духовен живот, който вече има друга, христологична структура на христоподобен, „облечен в Христа“ човек, с несъмнена теоморфност по подобие на антромоморфността на Бога[14]. И този духовен живот не е просто вътрешно благочестиво усилие на човека да прави добро, а духовен прелом, „насилване“ на Царството[15], ново време: И тъй, който е в Христа, той е нова твар; древното премина; ето, всичко стана ново (2 Кор. 5:17)[16]. Духовният живот не може да се интерпретира през призмата на морала, той е „благодатна нравственост на Църквата, имаща основа и съдържание в онтологичния факт на причастност и общение с Христос, в който се обновява и самото битие, като става „нова твар“ в Христос“[17].

[1] Янарас, Хр. Изтокът и Западът за личността и обществото. Велико Търново, 2001, с.112.

[2] Кавасила, Н. Как да опазим живота в Тайнствата. – Мирна, бр. 16, с.46. „Приехме ум, за да познаваме Христос, желание – за да Го следваме, памет – за да Го помним, тъй като и при нашето сътворяване Той бе Архетипът (Началният образ).

[3] Нелас, П. Защо Бог стана човек? Прообразът на човечеството е въплътеното Слово. – Християнство и култура, 2103, бр. 81, с. 9.

[4] Платон, архим. Православно нравствено богословие. София, Омофор, с. 41.

[5] Пак там, с. 42.

[6] Шиманский, Г. Нравственое богословие, https://azbyka.ru.

[7] „Ония, които без закон са съгрешили, без закон и ще загинат; а ония, които при закон са съгрешили, чрез закон ще бъдат съдени (защото не слушателите на закона са праведни пред Бога, а изпълнителите на закона ще бъдат оправдани; защото, щом езичниците, които нямат закон, по природа вършат законното, те, без да имат закон, сами на себе си са закон; че делото на закона е написано в техните сърца, те показват в туй време, когато тяхната съвест свидетелства, и мислите им една друга се обвиняват, или се оправдават)“ (Рим. 2:12-15).

[8] Янарас, Г. Цит. съч. с. 110.

[9] Пак там, с. 103.

[10] Мандзаридис, Г. Християнска етика. Т. 2. София, 2013, с. 57-58.

[11] Тутеков, Св. Добродетелта заради истината. Велико Търново, 2009, с. 9.

[12] Пак там. „В православното предание добродетелта винаги се отнася към богословската истина за човека и неговото личностно съществуване, към благата промяна на човешката природа и достигането на обожение в Христос, към автентичния тропос на етосното живеене и неговото най-дълбоко кинонийно измерение в Тялото на Църквата.“

[13] Пак там.

[14] Едвокимов, П. Етапи духовной жизни. От отцов-пустинников до наших дней. Вж. по-подробно в гл. VI. О природе или о сущности духовной жизни. https://azbyka.ru. „Въплъщението отразява определена антропоморфност на Бога (тя изначално обуславя таинствената съобразност), но то е най-вече откровение за несъмнената теоморфност на човека. От библейска гледна точка Въплъщението води до пълнота на нашата природа, създадена по образ Божий, с очевидност разкрива христологическата структура на духовния живот.“

[15] „… царството небесно бива насилвано и насилници го грабят“ (Мат. 11:12).

[16] Eвдокимов, П. Цит. съч. „Сега е разбираемо доколко резкият прелом ражда духовния живот. Това съвсем не е същият този живот, към който просто се добавя богослужението, четенето и благочестието – не, в своята същност той е борба, усилие, завземане на Небесата и притежаване на Царството. Пред прага на този живот звучат думите на апостол Павел: „Ето, всичко стана ново“ (2 Кор. 5:17).

[17] Тутеков, Св. Литургични измерения на нравствеността. Велико Търново, 2002, с. 40.