Започвам с уговорката, че принадлежа към поколението, родено след 1989 г. Нямам личен опит от така наречения „соц“, нито от желязната ръка на тоталитарния режим в България. Забелязвам обаче последиците от този период в историята, било то видими като тежките следи в архитектурата, литературата, изкуството, или по-неуловими – като промяната на начина на мислене на цял народ според „ценности“ като шуробаджанащината, овчедушието и наглостта. За последиците от режима у нас е писано много; всъщност дискутирането върху призраците от близкото минало е особено актуално през последните години. Поразените обаче се отличава от всички досегашни творби на подобни теми. Теодора Димова не просто разглежда отпечатъка, който смутните времена оставят върху хората, нито раните, нанесени със смайваща и безпричинна жестокост, нито пропитата със страх атмосфера на месеците непосредствено след 9 септември 1944 г. – тя описва последиците от злото, когато бъде допуснато в човешките души. Поразените е роман за дълбоките корени на злото в света, което, веднъж проникнало в човека, се пренася като зараза върху тези около него, за злото, което дълбоко засяга чистите по сърце, привидно беззащитни пред него, за злото, което поразява наред, както скакалците поразяват посевите. Кои обаче са всъщност поразените – тези, които губят живота си или онези, които губят душата си?

Отне ми няколко дни да прочета книгата, макар да не е твърде обемна – страниците са точно 250, ни повече, ни по-малко – тъй като успявах да намеря време само рано сутрин и късно вечер, винаги на светлината на лампата, докато отвън януари мълчаливо затягаше студената си прегръдка (мразовит се случи този януари). Единствено преди започването на деня и след края му успявах да утихна достатъчно, за да продължа да вървя през историите на четирите жени, по-точно три жени и едно момиче, да вървя, както се върви през гробище – безмълвно, с туптящо сърце и длан, засланяща пламъчето на свещта. Сега си давам сметка, че този недостиг на време, който ме принуди да чета бавно и през дълги интервали, беше всъщност подарък. Поразените е роман, чиито пластове са твърде дълбоки, за да преминаваш повърхностно през тях. Това е книга, която се чете трескаво, но бавно, тежко, книга, която изисква да се потопиш в онова, което описва, колкото и да е ужасяващо – а после бързо да изплуваш отново, да не се застояваш твърде дълго в света му, защото теготата му е способна да те смаже. Най-вече, Поразените е книга, която трябва да бъде четена в малките часове, на светлината на лампата. Денят е склонен да притъпява чувствителността ни, докато нощем всеки детайл изпъква по-ярко и сякаш добива свой собствен живот. На тъмно страшните чудовища оживяват. И поразяват.

Теодора Димова разделя романа си на четири части, като всяка от тях представлява разказ за четири отделни човешки съдби, белязани от трагичните събития от самото начало на налагането на тоталитарния режим. Три жени губят мъжете си, а едно момиче е обречено до края на живота си да носи в себе си чужди рани, раните на своите поразени близки, белязани толкова дълбоко, че предават болката си като прокълнато наследство. Особено покъртителна бе лично за мен втората част – историята на Екатерина, вдовицата на отец Мина. Един разговор наскоро ме накара да се замисля, че в нашата литература осезаемо се усеща липсата на образа на истинския свещеник, на свещеника като баща, като отец. Ние сякаш нямаме своите отец Браун и монсеньор Кихот, нямаме свещеници като този на Греъм Грийн в Силата и славата, като отец Бариос от Уреченият ден или като бащата на румънския писател Вирджил Георгиу, запечатан между редовете на От 25-ия час до вечния час.

Отец Мина е такъв образ – той е „от онзи тип хора, които огъваха пространството около себе си, променяха го“, от хората, които умеят да откриват необикновеното у другите, от свещениците, които са отци, които приютяват останалите в хаоса, които даряват топлина и надежда. След като прочетох книгата, на няколко пъти се връщах към една сцена от нея – тази със съседите евреи, на които предстои да бъдат изселени в Лом поради Закона за защита на нацията. Екатерина, съпругата на отец Мина, купува на изгодна цена от тях кристален полилей. Прибира се доволна, бърза да го покаже на мъжа си, а той, вместо да се зарадва, се затваря, задавя се от постъпката, в очите му се появяват сълзи; изведнъж Екатерина осъзнава какво е сторила и също заплаква. Тогава той я прегръща и избърсва лицето й. Този кратък момент, описан пестеливо, докосва с кротостта, която излъчва всеки жест на отец Мина, с красотата на взаимоотношенията между двамата, съпруг и съпруга, с любовта, която споделят, един към друг и към хората. Полилеят е върнат без думи, отново само със сълзи – двете жени, Екатерина и съседката, срещат погледите си и осъзнават, че другата знае, знае за болката, за срама, за това колко трудно е понякога да се живее. И заплакват сякаш не толкова за себе си, а за света, който пред очите им се руши.

Образът на отец Мина е образ на човек, за когото всякаква съвместимост с новия режим е невъзможна. Екатерина описва живота с него като „вълшебство“ – той е от онези хора, които се впечатляват от всичко, влюбени в света, които имат очи за красотата и чудесата. Отец Мина излъчва радост, просто радост, и това е заветът на Екатерина към тримата й невръстни синове – да пазят тази радост, защото само тя ще ги опази от омразата и враждебността; само тя ще ги спаси. И дори когато в последната част на романа научаваме, че молитвите на майката сякаш са останали нечути – най-големият син става сътрудник на властта, единият от близнаците се самоубива, другият бяга зад граница – дори и тогава отчаянието ни се струва нередно, защото ликовете на двамата родители, с цялата светлина, която излъчват, изглеждат способни да огреят поразените деца. Читателят се оказва неспособен да осъди което и да било от момчетата, дори сътрудника на някогашните убийци на своите родители; тези сираци са били обречени да пораснат в свят на безверие и сивота и носят дълбоки рани в душите си. Кой би могъл да им помогне да ги излекуват, когато хората като баща им са изличени така старателно, че дори споменът за тях да не остане?

Показателна е тази ожесточеност към доброто, която се наблюдава в представителите на новата власт. Под претекста, че ликвидират „враговете на народа“, те изтребват всеки, който макар и малко им напомня за всичко онова, което те не са – всеки с усет към красивото, към възвишеното, всеки чувствителен и интелигентен човек, образования, заможния, състрадателния; всеки, който отказва да продаде душата си. Мъжете убиват физически – и писателят Никола, и свещеникът Мина, и предприемачът Борис са разстреляни и заровени в общ гроб като животни, без плоча, без кръст. Семействата им, техните съпруги Райна, Екатерина и Виктория, двете момичета Магдалена и Александра, са унищожени отвътре, съдбите им са прекършени, попарени са, както пролетният сняг попарва цъфналите дървета. Не жестокостта ги сломява – историята познава много примери на жестокост и макар тя винаги да е била осъждана, бива поне отчасти приемана, ако може да бъде по някакъв начин обоснована, ако зад нея стои макар и най-смътната причина. Романът обаче разказва за период, който става свидетел на съвършено безпричинна жестокост и ненужно насилие, което точно заради това поразява така дълбоко. Арестуваните са не просто задържани и убивани, с тях се гаврят и ги измъчват; семействата им са не просто лишени от бащите и съпрузите си, те са унижавани, мачкани и безкръвно ликвидирани чрез глад, болка и презрение. Новата власт не смята за достатъчно просто да изличи човека – тя иска да порази целия му корен, целия му род, да се разпростре отвъд настоящето, като изтрие миналото му (следите, които е оставил с живота си) и бъдещето му (паметта за него). Новата власт е така ужасяваща, защото е власт над настояще, минало и бъдеще – няма гроб, няма спомен; роденият човек сякаш никога не е съществувал. Мястото му вече не го познава. (...)