Решението на Турция да обърне бившата църква в джамия противоречи на плуралистичните принципи на основателите на исляма.

Неотдавнашното решение на турското правителство да превърне отново от музей в джамия величествената „Света София“ – някога най-голямата катедрала в света ‒ беше възприето като лоша новина от християните по света. Папа Франциск каза, че това решение му е „причинило болка“, а духовният водач на източното християнство, Вселенският патриарх Вартоломей, каза, че е „натъжен и разтърсен“. Противопоставено на радостта, изказана от консервативните мюсюлмани в Турция, всичко това може да изглежда като поредния епизод от една стара история: ислямът срещу християнството.

Ала има мюсюлмани, сред които съм и аз, които не изпитват задоволство от тази историческа стъпка, и за това има основателна причина: принудителното обръщане на свети места, което се е случвало много пъти в историята на човечеството, може да бъде критикувано дори от чисто ислямска гледна точка.

За да стане ясно защо, трябва да се обърнем към ранния ислям, възникнал през седми век в Арабия като монотеистична кампания срещу политеизма. Пророкът Мохамед и неговата малка група вярващи виждали в другите монотеисти – евреи и християни – свои съюзници. А когато тези първи мюсюлмани били подложени на преследване в езическа Мека, някои от тях намерили убежище в християнското царство в Етиопия. Години по-късно, когато пророкът управлявал Медина, той кани група християни от град Наджран да се поклонят в неговата джамия. Подписва с тях договор, в който се казва:

„Да няма намеса в практикуването на тяхната вяра... Нито един епископ да не бъде отстранен от неговата епархия, нито един монах – от неговия манастир, нито един свещеник – от неговата енория“.

Този религиозен плурализъм е отразен и в Корана, където се казва, че Бог защитава „манастирите, църквите, синагогите и джамиите, където е поменавано Божието име“ (22:40). Това е единственият стих в Корана, в който се споменават църкви, и то в напълно уважителен тон.

Наистина, тази богословска близост не може да възпре политическите конфликти. Това не спира мюсюлманите веднага след смъртта на пророк, да завладеят християнски земи от Сирия до Испания. И все пак ранните мюсюлмански завоеватели правят нещо необичайно за времето си: не докосват светилищата на покорените народи.

Духът на Пророка е проявен най-добре от втория му наследник, или халиф, Омар ибн ал Хаттаб, малко след завладяването на Йерусалим през 637 г. Градът, управляван от християните от векове, е превзет от мюсюлманите след дълга и кървава обсада. Християните се страхуват от клане, но вместо това, когато са завладени, получават аман, или безопасност. Халиф Омар, „Божи слуга“ и „предводител на правоверните“, обещава сигурност за техните „притежания, църкви и кръстове“. Той също така уверява:

„Църквите им да не бъдат отнемани и разрушавани … нито кръстовете им да бъдат премахвани“.

Християнският историк Евтихий дори разказва, че когато халиф Омар влязъл в града, патриархът на Йерусалим Софроний го поканил да се помоли в най-святата от всички християнски светини: църквата на Божи гроб. Омар учтиво отказал с обяснението, че по-късно мюсюлманите може да използват тази молитва като причина да превърнат църквата в джамия. Вместо това той се моли на празно място, пренебрегвано от християните, но почитано като свято място от евреите както тогава, така и сега, на Храмовия хълм, където днес се издига Стената на плача, последната останала част от древния храм на юдеите, където са издигнати джамията на Омар и Куполът на скалата.

С други думи, ислямът стъпва в Йерусалим, без да го обръща. Дори „четири века след мюсюлманското завоюване“, както посочва израелският историк Одед Пери, „градският пейзаж на Йерусалим остава доминиран от християнски публични и религиозни сгради“.

Ала ислямът все пак се превръща в религия на империя, която, подобно на всички империи, се стреми да намери оправдание на своя апетит за хегемония. Скоро се намират юристи, готови да обяснят по друг начин примера на Йерусалим: християните там са получили пълна сигурност, защото са се съгласили градът да бъде предаден мирно. Докато градовете, които се съпротивляват на мюсюлманските завоеватели, подлежат на плячкосване, поробване и обръщане на техните църкви. (...)