Двадесет и седем румънски духовници, писатели и журналисти отговарят на въпроса Какъв трябва да бъде православният свещеник през XXI в. Из румънския сборник с есета Православният свещеник през XXI
век. Скици за един портрет, Букурещ, 2019

Теодор Баконски[1], богослов, дипломат, писател

Портрети и… дела

Обикновено полицейският портрет-робот е само ориентир, изготвен въз основа на някои свидетелски показания, свързани с лицето на предполагаемия престъпник, все още неизвестен и неидентифициран. Ако вземем този принцип и решим да скицираме портрета-робот на съвременния свещеник, то той би бил сплав от лични спомени и идеализирани черти. Подобна композиция обаче няма как реално да ни бъде в помощ, защото ще ни предложи само една благочестива измислица. Това е така, защото можем да сме сигурни в едно – обществото е мястото, където се изгражда клирът. Клирът – това не са хора, откъснати от непосредствения исторически контекст. В нашия случай – периодът на посткомунистическия преход.

Филтърът на многото ни богословски факултети става все по-пропусклив и все по-малко търсещ елементи като усещане за призвание, духовен и интелектуален потенциал (вродена интелигентност, умение за трупане на нови знания и анализ, въображение, етика в отношенията, лични стремления и др.). Все по-често се чуват вести за корупция (симония), за плагиатство и други спекулации. Естествено, когато производството на абсолвенти е толкова мащабно, все пак може да се направи избор на достатъчно хора, които успяват добре да се адаптират към духовното служение. Няма обаче социологически проучвания за новите поколения духовници, които днес служат на светите олтари, и за свързаните с тях енорийски общности. Виждаме (в една често враждебно настроена, фарисейска моралистична медийна среда) само казуистиката на „мършата“ от стадото: свещеници с непристойни дела за своя сан, откровено сребролюбие, цинизъм, политически опортюнизъм, шовинизъм, алкохолизъм и случаи на хомосексуални прояви и дори на педофилия. Знаем за проблемите, които имат и братята католици във връзка с последното. Все пак, тъй като медиите често си служат с генерализации и карикатурно подсилване на реалната ситуация, имаме уверението от вътрешните среди на Църквата, че мнозинството е здраво. На членовете на мистичното тяло, на лаоса (с всичките си грехове твърде човешки) не им остава друго, освен да се надяват, че е така. По-голямата част желаят да се убедят, че е така, затваряйки очи за отклоненията и смятайки, че с подобна индулгенция (или селективна взискателност) се защитава православието и се запазва същността. Църквата обаче, както знаем, е не само човешка, а остава единственият богочовешки организъм, възпълнен от божествената благодат, която изцелява лошото и вдъхва постоянство на доброто. Всеки християнин чувства, че ако се осланя само на своите хора, Църквата не би издържала твърде много: Сам Бог, Светата Троица, на Която се покланяме и славим, промисля нейния път, изпълнението на спасителното й дело, предпазвайки основите й отвъд несправедливостите на времената.

Пиер Манан казваше, че ако искат да бъдат значими през XXI век, християните не е нужно да поемат върху себе си никаква роля (достатъчно е да следват Спасителя). Естествено, той има право. От друга страна, ние трябва да редуцираме богословските си училища, да реформираме програмите им, да въведем отново строга селекция, за да изпратим в енориите хора със солидна обща култура, красноречиви, с широки интереси, които разбират динамиката на съвремието, на модерните науки и са дигитално грамотни. Апологетиката на нашия век не въздейства единствено с библейски и патристични цитати, колкото и да държим и да се прекланяме, с пълно право, пред светилниците на собствената ни Традиция. Особено градските общности очакват от своите духовници прозрачност и разнопосочни таланти: днес свещеникът трябва да бъде и психолог, и терапевт, и мениджър, и лидер на мнение. Животът на миряните се усложни и пастирските отговори неизбежно трябва да последват тази тенденция. И друг път съм го казвал: няма да ни навреди един осъвременен православен катехизис. Едно ръководство, vademecum, което формулира ясни отговори по теми от сферата на биоетиката, на безработицата, на миграцията, на самотата в градската джунгла, на новите видове зависимости (от технологии и др.), на консуматорското общество, на разпада на семейството, на самотните родители, на демокрацията и политическото партизанство и т.н.

Живеем в информационно общество (във време на невежество, което се игнорира), на шума от бълбукащите балони на социалните медии, на фалшивите новини и на манипулацията. Следователно от само себе си се разбира, че пастирството трябва да предложи убедителни решения на всички тези съвременни „провокации и опортюнизми“. Светът на XXI век е и свят на взаимодействието, следователно на непрекъснатия диалог: повече няма място за едностранчиви речи, произнасяни ex cathedra. Антиклерикализмът, до който се е стигнало днес, не е израз единствено на „идеологическата“ заблуда на едни зложелателни граждани, а и на известна неадекватност на нашата Църква спрямо търсенията на широки групи на съвременното общество.

Лично аз обаче мисля, че споменатите затруднения и пречки са преодолими, следователно да не замитаме под килима – триумфално и самодостатъчно – диагнозата на ситуацията, в която се намираме, независимо дали ни харесва, или не.

Отец Раду Преда[2], професор по богословие

Интелигентността на служението

Получих щедрата покана да напиша няколко реда за това как би могъл да изглежда портретът на съвременния православен свещеник. Бил съм преподавател на няколко поколения свещеници, имам добри приятели сред тях; по същия начин се радвам и на близостта до неколцина архиереи, синодални членове, за които мога да свидетелствам, че са, наистина, предани на Христовата Църква. Ето защо на въпроса за своеобразните координати, насочващи ни към портрета на съвременния свещенослужител, в ума ми изплуват образите на конкретни личности. Въпреки уникалността на всеки човек тях нещо ги уеднаквява. Това е някакъв благодатен аромат, който независимо от възраст или образование е идентично доловим при хора от различни места и епохи, свидетелстващ за принадлежността им към един елит на духа.

Ще съм конкретен и ще ви разкажа за един от тези мои приятели. Той от три десетилетия е архиерейски наместник в Ардял[3]. Запознах се с него преди същите тези около трийсет години, когато погледът ми се спря на младеж с мелодичен говор, арделянец durch und durch, както би казал немецът. Хареса ми маниерът на поставяне на проблемите, това че не беше „попски“, тоест сладникав, „помазан с всички мехлеми“, а естествен, решителен, остроумен. Реалист, но не циничен, ентусиазиран, но не наивен, захванал велики дела, но не неблагоразумен или вятърничав. Накратко, пред себе си имах човек, който служи интелигентно на Христовата Църква.

Настоявам за качеството, към което трябва да окуражаваме кандидатите за студенти по богословие и особено бъдещите клирици. Става дума за интелигентност на служението. Не е добър онзи, който няма мнение и който обърква йерархичното послушание и естественото смирение със сляпо, тъпо подчинение, така както не служи убедително на Църквата и онзи, който се укрива зад формалистичен благочестив език; който стои с втренчени очи не към Христос, а единствено към фигурата на архиерея; който се прави на голям пред подчинените и е твърде дребен пред висшестоящите.

Такъв свещеник, който не се интересува от случващото се в света и в обществото; който единствено бие камбаната и очаква да му дойдат „клиентите“, има практиката и манталитета на собственик на магазин, непрестанно зает с мисълта за печалба. Знам, че това е някакъв карикатурен образ, доста хиперболизиран. Но немалка част от тези кусури, които споменах, в различна степен могат да бъдат забелязани, за съжаление, сред служителите на нашата Църква. Но това може да е смиряващо и мотивиращо едновременно, защото там, където има много зърно, съвсем естествено е да има и доста плява.

Ето защо толкова се възхищавам на качествата, които откривам в моя приятел от Ардял: откритост, липса на предразсъдъци, спонтанност, познаване в дълбочина на местната действителност, постоянен диалог с общността, доверието, оказано на по-младите колеги, педагогическата строгост според случая. Може да е банална истина, но нека си припомним, че достоен свещеник е онзи, който ни избавя от страхове, който ни окуражава, който ни дава храна по духовния път. Достоен свещеник е онзи, на когото му пука.

Ами да, смятам, че това е най-определящата добродетел за един свещенослужител: да бъде духом с теб, за да стигнеш и ти духом до Онзи, на Когото той служи. Емпатията, грижата и постоянно окуражаване, финото духовно ръководство, обективността и деликатната критика – всички те допринасят за нашето вътрешно израстване с помощта на свещеника, във възможната според човешката ни немощ среща с Христос. Свещеникът не може постоянно да бъде по-добър от другите, но би трябвало да е в състояние да ти посочи всякога Източника към извора на доброто. Да ти посочи на картата по кой път да вървиш. (...)

[1] Теодор Баконски е бил редактор в Синодалното издателство на Румънската православна църква. Бивш министър на външните работи, бил е посланик във Ватикана, Сан Марино, Португалия, Франция, Монако и Андора. Автор е на 13 книги. Б.пр.

[2] Отец Раду Преда е доскорошен изпълнителен директор (2014–2020) на Института за разследване на престъпленията на комунизма и на паметта за румънското заточеничество. През 2019 г. приема свещеническо ръкоположение и служи в храм „Свето Благовещение“ в Мюнхен. Изучава богословие в Букурещ, Хейделберг, Париж, Рим и Солун. Директор-основател на Румънския институт за междуправославни, междуконфесионални и междурелигиозни студии (INTER), Клуж-Напока, член е на управителния съвет на Обществото за източно църковно право, Виена, и на Европейския форум на православните богословски школи, Брюксел. Б.пр.

[3] Другото име на областта Трансилвания, северозападната част на днешна Румъния. Б.пр.