Двама германски журналисти публикуваха нова биографична книга, посветена на папа Йоан Павел II (Йоан Павел II. Папата, който дойде от Изток, 2020, C. H. Beck), чиято стогодишнина бе отбелязана през май. Матиас Дробински (род. 1964) е католик, учил история, католическа теология и германистика в Гисен и Майнц, понастоящем редактор в Зюддойче Цайтунг. Томас Урбан (род. 1954) е автор на книги, посветени на конфликтите в германско-полската история. В Кьолн е бил сътрудник на лишения от съветско гражданство дисидент и литературовед Лев Копелев, а по-късно, докато е със стипендия в Москва, пренася писма и лекарства за дисиденти, за което е арестуван от КГБ и експулсиран. Като журналист работи за „Асошейтед Прес”, ДПА, за Зюддойче Цайтунг като кореспондент във Варшава, Москва, Киев. Работил в Източна Европа в продължение на 24 години, той познава живота на Карол Войтила до избора му за папа през 1978 г. Матиас Дробински пък разглежда богословските възгледи и дейността на Йоан Павел II на престола на св. Петър. Публикуваме откъс от тяхната книга.

Предговор

Такова поклонение модерният свят не е виждал. Още в последните дни на март 2005 г., когато умиращият папа Йоан Павел II със сетни сили благослови безмълвно от прозореца на последния етаж на Апостолическия дворец събралото се множество на площад „Свети Петър“, хиляди се бяха отправили към Рим – от Полша, Европа, от целия свят, сред тях особено много млади жени и мъже. Сега, когато мъртвият папа лежи в базиликата „Св. Петър“, градът се пука по шевовете. Три и половина милиона души са дошли, за да се простят в Карол Войтила, който въведе Католическата църква в третото хилядолетие. Данните са на управата на Рим, в действителност никой не знае колко души са тръгнали на път, без да имат резервации. Приеманата за светска Европа е покъртена от смъртта на мъжа, който в продължение на 26 години е ръководил Католическата църква, по-дълъг е бил само понтификатът на папа Пий IX, който изпълнява тази длъжност от 1846 до 1878 г. – и легендарното 30-годишно водачество на младото християнско стадо от свети Петър. Два милиарда души по света вероятно са проследили по телевизията траурната церемония; по улиците на Рим се чуват викове Santo subito! Светец – веднага!.

Йоан Павел II е папа на века, ако не и на хилядолетието. Той е първият неиталианец от 455 години на Свети-Петровия престол, първият медиен папа, чиито пътувания и телевизионно присъствие го направиха най-известния човек в света, наред с тогавашния американски президент. Посещенията му в Полша след 1979 г., където една трета от населението се стича на литургиите с папата, неговата подкрепа за профсъюза „Солидарност“ допринася за края на комунистическото господство в Централна и Източна Европа. Появил се е папа, за когото границите на Желязната завеса нямат значение. Неговата вяра в Бог и в правото на човека на човешко достойнство и свобода се оказват по-силни от материализма и марксизма. След 1990 г. във все по-глобализиращия се свят той се превърна в глобален глас за ненакърнимото достойнство на човека от началото до края на живота; убеден е, че и капиталистическият материализъм, и егоистичното консуматорство са идоли, на които Църквата трябва да се противопостави. До края на живота си той се опитва, вече белязан от болестта, да предотврати войната в Ирак от 2003 г. – напразно.

След своя избор на 16 октомври 1978 г. един сияещ, енергичен папа се обръща към множеството на площад „Св. Петър“: „Не се страхувайте! Отворете, отворете широко вратите за Христос! Отворете границите и държавите, икономическите и политическите системи за Неговата власт!“. Този папа караше ски и се шегуваше на различни езици с журналистите, той скъса с много утвърдени привички във Ватикана, въодушевяваше с човещина и сърдечност. Противопоставяйки се на всички съмнения, той търси диалог с евреите и мюсюлманите; по негова инициатива през 1986 г. представители на трите авраамически религии отправят в Асизи молитва за мир. А през 2000 г. той признава смело грешките и греховете, извършени през отминалото хилядолетие в името на Католическата църква, включително изгарянето на вещици и преследването на евреите. На прага на новото хилядолетие треперещият папа коленичи, в знак на покаяние целува мъчително един дървен кръст – това са велики мигове от историята на Църквата.

Въпреки това много католици в Германия и Западна Европа го смятат за авторитарен, някои дори за духовен диктатор, за представител на сексуален морал, който няма нищо общо с живота, който в края на краищата е тласнал Католическата църква в богословска и духовна криза. Папата, който в Полша безстрашно се застъпва за свободата на хората, в Латинска Америка използва цялата си власт, за да се противопостави на теологията на освобождението. Той порицава богословските системи по света, които подозира в отклонение. Оказва влияние върху епископи и цели епископски конференции в Латинска Америка и Холандия… Йоан Павел II категорично отхвърля ръкополагането на жени за свещеници и изисква от теолозите клетва за вярност, която ги задължава да приемат папските мнения като учение на Църквата дори когато не са закрепени като догма. Подкрепя реакционни общности като „Опус Деи” и „Легионерите на Христос”, назначава неподходящи и неспособни епископи, които разделят поместните църкви за години напред. И потиска скандала със свещеници и монаси, извършвали сексуално насилие над деца и младежи. Кризата, в която днес Католическата църква е изпаднала, се корени в понтификата на Йоан Павел II.

Революционерът и реакционерът, братски настроеният и авторитарният папа – въпреки противоречието, което уж се разкрива, никой от лидерите в навечерието на новото хилядолетие не е прокарвал принципите си толкова последователно. В епоха на растяща безличност той остава безкомпромисно верен на своя светоглед, толкова радикално, че остава чужд за мнозина на Запад заради нежеланието си да приеме техния плурализъм и опитите им да примирят католицизма с модерността и постмодернизма. Църквата според Карол Войтила трябва да представя богоугодния ред срещу всички държави, икономически системи, идеологии; затова тя не бива да релативизира своята вяра и норми, тя трябва да води хората със силна ръка.

„Ти ще въведеш Църквата в третото хилядолетие“, му казва полският примас Стефан Вишински след избора на папа през 1978 г. За Йоан Павел II това е повече от пожелание. Това е планът, който Бог има за него. И вероятно само така човек може да издържи на този труден понтификат. Бог те изпрати и ти даде поръчение. Само така могат да се преживеят атентатът от 13 май 1981 г. и многото операции. Във Фатима, мястото за поклонение на Божията майка, Йоан Павел II казва през 2000 г., че нейната помощ отклонява през 1981 г. куршума на атентатора Али Агджа. Зад тези думи стои убеждението, че Божието оръдие не се пречупва без време. Като въплъщение на страдащия раб Божи, който носи болките на света, Йоан Павел II до последно остана верен на своята служба и на своята мисия и така трогна мнозина, които не споделят неговия възглед. Този човек беше изцяло себе си.

Тази книга прави опит да се доближи до личността на Карол Войтила, който е роден преди сто години – със съзнанието, че една такава биография може само да се доближи до него, че хората винаги са по-загадъчни, по-многопластови и сложни, отколкото биографиите могат да ги разкрият. Папа Франциск провъзгласи Йоан Павел II за светец и само девет години по-късно изпълни желанието на скандиращите през 2005 г. Ала авторите не искат да изпишат икона на папата на хилядолетието; те правят опит да представят неговите действия и да обосноват мисленето му, да опишат както завладяващите му и достойни за възхищение исторически постижения, така и неговите граници и грешки. Папа Франциск описва в своето апостолическо насърчение Gaudete et Exsultate какво превръща някого в светец: не това, че той е съвършен, без грешки и заблуди, а това, че изживява живота си в любов и всеотдайност. Любов и всеотдайност – никой няма основание да ги оспорва на Карол Войтила. (...)