На 25 август Св. синод на РПЦ неочаквано смени ключовата за Беларуската православна църква фигура – на патриаршеския екзарх. На мястото на митрополит Павел (Пономарьов) дойде сравнително младият епископ от беларуски произход Вениамин (Тупеко). Недоволството на църковното ръководство беше провокирано от това, че митр. Павел се извини за преждевременното поздравление към Лукашенко за победата на изборите, а и заради активното участие в протестите на някои свещеници. Нещо повече, бруталното насилие над протестиращите доведе до обединяването на католици и православни, несъгласни с действията на властите, въпреки че никой не очакваше беларуските вярващи толкова активно да се включат в обществения живот. Поставеният под запрещение свещеник на БПЦ – МП Александър Шрамко обяснява защо свещенослужителите не са могли да останат встрани от протестите, а църковното ръководство – да ги подкрепи.

Религиозният компонент в протестите първоначално беше практически незабележим. Но буквално две седмици след изборите той стана толкова явен, че дори предизвика раздразнението на Александър Лукашенко, изказано публично на един от последните пропровителствени митинги:

Учудва ме позицията на нашите изповедания. Скъпи мои свещенослужители, опомнете се и се захващайте с вашите дела. Хората трябва да идват в храмовете, за да се молят! В църквите и католическите храмове няма място за политика. Там хората трябва да идват с душата си, както е било винаги досега. Не вървете на каишката на родоотстъпниците. Ще ви бъде срам за това каква позиция някои от вас заемат сега. И държавата няма да гледа с безразличие на това.

Недоволството на Лукашенко, съдейки по емоционалната му тирада, е предизвикано от поведението на различни конфесии и едва ли не на първо място, от православните. Най-малко от тях, традиционно повече от лоялни към властта, са очаквали подобни колебания.

Защо се случи всичко това? Първата причина е на повърхността: Църквата се състои от хора и каквото и да се случва в обществото, в една или друга степен това засяга и Църквата. Но статусът и интересите на хората са различни. Епископатът на Православната църква се намира в специални, сервилни отношения с властта и се опитва максимално да й угоди и дори да й бъде в услуга. Що се отнася до миряните, в Беларус като вярващи се определят около 60 % от населението (от тях близо 80 % са православни и 11 % – католици). Естествено, те живеят с настроенията, грижите и тревогите на обществото. Между тези два противоположни полюса – като между Сцила и Харибда – се намират редовите свещенослужители. От една страна, те са свързани с твърда, почти крепостна зависимост от йерархията, поради което са принудени в една или друга степен да се подчиняват и да следват утвърдената свише линия дори ако са вътрешно несъгласни с нея. От друга страна, те са в непосредствен контакт с хората: към тях се обръщат с наболели въпроси и проблеми.

Нисшето духовенство не формира „позицията на Църквата“, но именно то е принудено да отговаря пред народа за поведението на своето ръководство. Колкото по-явен е конфликтът между властта и народа, толкова по-силно е разкъсван обикновеният свещеник. И ако с ръководството го свързва задължението да се подчинява, с хората го обединява човешкото съчувствие и солидарността. Не е изненадващо, ако последното нерядко успее да надделее, особено ако началството остава нерешително и е фактически дезориентирано.

Всичко това накрая намери отражение и в беларуските протести. На фона на видимата обърканост на църковното ръководство, намериха се свещеници, които заговориха открито, излязоха с молитва и проповед на улицата, започнаха да помагат на затворените и пострадалите. И макар че те не са все още много на брой, вътрешно ги подкрепят мнозинството от духовниците, които в по-голямата си част не са толкова смели.

Взривът на протестите в Беларус, към които се присъединиха и вярващите, беше провокиран от два морално-етически фактора. Първият – това е лъжата и фалшификацията, които се появиха още по време на предизборната кампания и в пълна мяра – при преброяването на гласовете. Това е директен грях на лъжесвидетелстването, вдъхновен от властта повсеместно в цялата страна. Вторият – масовото насилие, побоят и изтезанията в първите дни на протестите срещу фалшифицирането на изборите. Пострадаха не само участници в протестите, но и съвсем случайни хора, които бяха произволно арестувани на улицата. Има убити, осакатени, няколко десетки души до днес са в неизвестност. Против всичко това, а също и с молитва за пострадалите, за умиротворяване на нацията в духа на християнската любов, а не в подкрепа на един или друг кандидат, излязоха свещениците, които сегашната власт упреква в това, че се занимават „не със своята си работа“. (...)