През пролетта на 1980 г. папа Йоан Павел II провежда една от най-дългите срещи в началото на своя понтификат. Срещата не е със световен лидер, нито с президента или с държавния секретар на САЩ. Срещата е с 37-годишния Джо Байдън, американски сенатор в началото на своя втори мандат.

Католическата информационна служба съобщава как по време на срещата папата на няколко пъти отпраща своите помощници от Ватикана, които се опитват да прекъснат 45-минутния разговор. След като излизат от залата, Йоан Павел II си дърпа стола, за да седне по-близо до Байдън. Папата излага пред сенатора мнението си за епохата, докато двамата обсъждат политически теми от положението в Източна Европа до разпространението на комунизма в Латинска Америка. Байдън, католик от миньорски район в Пенсилвания с интерес към външната политика, слуша напрегнато.

Въпреки вълнението от срещата с Йоан Павел II Байдън отказва да направи едно: да целуне пръстена на папата, традиционен поздрав при срещата с уважаван духовник. По-късно става ясно, че е направил така по настояване на своята майка, която му казала: „И да не целуваш пръстена“.

Този отказ е признак за начина, по който Байдън се отнася към своята вяра, тъй като за него е важно отхвърлянето на политическия католицизъм от средата на XX век и избягването на прекомерното подчинение пред Светия престол по политически въпроси.

Ирландски католик, получил образованието си от монахини в енорийски училища, Байдън често се позовава на социалното учение на Църквата. Но когато католическият морал се противопостави на въпросите за социалните или правосъдни теми, като абортите и правата на гейовете, разбирането на Байдън за неговия дълг като политик и католик е ясно: решенията трябва да взимат под внимание вярата, която е получил от монахините в своята младост, но не и да бъдат диктувани от нея.

„Католик съм колкото културно, толкова и богословски“, пише Байдън в книгата си Обещания, които да бъдат изпълнени. За живота в политиката. „Представата за самия мен, за семейството, за общността, за широкия свят са формирани пряко от моята религия. Не само от Библията, блаженствата, Десетте заповеди, тайнствата или молитвите, които съм изучавал. А от културата“.

Това е вяра, която експертите описват като дълбоко католическа и като разбираема за милиони американски вярващи: тя носи утеха в моменти на тревога или скръб, може да бъде разтърсена от дълги периоди на духовна борба и която е по-вероятно да бъде повлияна от тихите съвети на жените под обет или от собствената съвест, отколкото от повелите на мъжете в митра.

Сложните отношения на Байдън с католическата йерархия представляват известно преосмисляне на католицизма, следван от Джон Ф. Кенеди, първия и единствен президент католик на САЩ, който също като Байдън отказа да целуне пръстена на папата, когато се среща с Павел VI във Ватикана през 1963 г.

Вярата на Кенеди става обект на спор, когато като кандидат за президент през 1960 г., се сблъсква със съпротивата и откритото антикатолическо тесногръдие от страна на протестантски пастори, загрижени, че администрацията на Кенеди ще бъде манипулирана от Рим. По време на кампанията преподобните Били Греъм и Норман Винсент Пийл провеждат среща със свои привърженици в Швейцария, на която обсъждат как „протестантите в Америка трябва да се активизират, защото в противен случай обединеният блок от гласовете на католиците и парите ще спечелят тези избори“.

Месец след тази среща Кенеди заминава за Хюстън, където изнася реч пред група пастори, в която заявява: „Вярвам в Америка, която официално не е нито католическа, нито протестантска, нито еврейска; в която нито един държавен служител не иска или не приема заповеди за публична политика от папата“.

Байдън, подобно на много политици католици, е вдъхновен от религиозните правила, следвани от Кенеди.

„Помня, когато Джон Кенеди се кандидатира за президент, колко бях горд, че той е католик“, казва Байдън в интервю през 2005 г. „Но той трябваше да доказва, че не е ръководен от своята вяра. На едно мнение съм с Джон Кенеди за ролята, която религията трябва да играе в политиката.“

Като член на Сенатската комисия по правосъдието през 1982 г., Байдън е изправен пред решението дали да представи пред пълния състав на Сената поправка в конституцията, която да позволи на отделните щати да въвеждат нови ограничения за абортите и така фактически да бъде отменено съдебното решение по делото „Роу срещу Уейд” ‒ повратното решение на Върховния съд за абортите. Байдън подкрепя резолюцията, но в страстна реч заявява, че макар той лично да се противопоставя на аборта по религиозни съображения ‒ „вероятно съм жертва или плод, кажете го както искате, на моя произход“, в същото време допълва, че не е убеден „в правото да налага” своите религиозни убеждения на другите.

„Разделението у него между светско и свещено, не по отношение на личния му живот, а по отношение на управлението, е изцяло в линията, наследена от Кенеди“, казва за Байдън Наталия Императори, преподавател в Манхатънския колеж и изследовател на католическата еклесиология.

През следващите години разграничителната линия между публична политика и частните убеждения сякаш не е толкова ясно установена. Байдън гласува против поправката срещу аборта, когато тя отново е поставена на обсъждане пред правосъдната комисия през 1983 г., но през 1984 г. подкрепи промяна в полза на т.нар. политика на Мексико Сити, забраняваща използването на федерални средства за чуждестранни групи, които предоставят консултации или препоръки за аборти. Към 1987 г. защитниците на правото на аборт вече описват позицията му този въпрос като „непоследователна“.[1]

Разделението между вяра и политика стана по-трудно за Байдън през последните години, особено със засилването на критиките в католическите среди срещу правото на аборт по време на понтификата на Йоан Павел II и Бенедикт XVI. Съобщено беше, че заради позицията му по абортите през януари на Байдън е било отказано причастие в католическа църква в Южна Каролина. Малко след обявяването на баптистката Камала Харис за кандидат за вицепрезидент на Байдън епископ Томас Тобин от Род Айлънд написа в Туитър: „За пръв път от години този път в бюлетината на Демократическата партия няма да има католик. Тъжно“.

„През 1960 г. американците имаха нужда от уверението, че Рим няма да контролира съвестта на кандидата католик и Кенеди ще има свободата да управлява в интерес на нацията ‒ каза Императори. ‒ А тази година, изглежда, някои епископи не биха допуснали нищо по-малко от пълен контрол над съвестта над католиците, независимо дали става дума за кандидата, или за избирателите.“

Критиките се отразяват тежко на Байдън. Сестра Симон Кембъл, ръководител на католическата мрежа за лобиране в полза на социалната справедливост, описва тържествен момент от церемонията по подписването на Закона за достъпно здравеопазване през 2010 г., когато среща вицепрезидента сред официалните лица. В началото Байдън е развълнуван и възторжено вика: „Барак! Ето я моята монахиня!“, ала след това тонът му станал тъжен.

„Сведе главата си към моята и започна да ми говори колко важна за него е вярата и колко болезнено за него е да бъде изключван от някои хора в Църквата“, спомня си Кембъл, добавяйки, че Байдън и администрацията на Обама се сблъскали с яростна съпротива от страна на някои католици срещу този закон ‒ включително и от страна на Епископската конференция на САЩ. „Там имаше стотици хора, а ние водихме този толкова пастирски разговор“.

На свой ред Байдън понякога е готов да отвърне на критиките на духовниците. (...)

[1] Позицията на Байдън като вицепрезидент по въпроса за публичното финансиране на абортите също се променя във времето. Въпреки че беше дългогодишен привърженик на поправката „Хайд”, ограничаваща използването на средства на данъкоплатците за аборти, той промени позицията си през юни 2019 г. след активните критики срещу него в хода на кампания за демократичната президентска номинация. Бел. на американския редактор.