С Елизабета Георгиева (29 г.), Венцислав Чавдаров (27 г.) и Теодор Аврамов (26 г.) разговаря Сандра Керелезова

Наскоро, след като водих емоционална и почти безкрайна дискусия с един атеист, той най-накрая заключи: „Щом вярата те кара да се чувстваш по-добре, щом имаш полза от нея... няма лошо да вярваш...“. Днес има много духовни техники, чието практикуване може да ни накара „да се чувстваме добре“, да мислим позитивно, да „визуализираме“ прекрасното бъдеще, което ни очаква, да ползваме вярата като система от трикове за ума, която да ни помага да постигаме по-лесно земните си цели и стремежи. Всеки християнин обаче е наясно, че не заради това е бил пленен от Христовия път, а защото се е докоснал до Него, до Личността, до Истината, положила печат на скрижалите на сърцето му.

Тази решаваща среща с Истината може да ни сполети във всяка епоха, на всяко място и във всяка възраст. И макар и мнозина да подценяват духовната зрялост на младостта, тази жива Среща с Бога може да се случи именно в този „зелен“ период от живота ни и съдбовно да промени посоката на пътя ни занапред. Свидетелство за това са стотиците мъченици в християнската история, напуснали без време този свят, за да останат верни на Господа.

Всъщност един от най-ярките примери, че не бива да се отнасяме към младостта пренебрежителноь е авторът на Евангелието на любовта – свети Йоан Богослов, който бил най-младият сред апостолите и според някои предположения (колкото и хипотетични да са те) срещнал своя Спасител някъде между 22-рата и 25-ата година от дълголетния си живот. В тази именно „несериозна“ възраст Христос му поверява грижата за Своята майка и изсипва на Своя любим ученик неземния дар да пронизва с благодатното си слово цялата вселена.

От апостолските времена се пренасяме в злободневието тук и сега, за да разговаряме за християнството като начин на живот с трима съвременни млади хора. И тримата се намират между своите 20 и 30 години от житейския си път. Това са: Елизабета, която е част от протестантска общност, Теодор, който често пее на клира в православния храм, и Венцислав, който е активен член на своята католическа енория на мястото с най-силните католически традиции в България – град Раковски.

Бихте ли се представили накратко за нашите читатели?

Елизабета: На 29 години съм, от София. По професия съм сладкар декоратор и в голяма част от времето си се занимавам с това. В момента уча в Богословския факултет на Софийския университет, в IV курс съм. Същевременно работя и с деца в Библейско училище.

Венцислав: Аз съм от град Раковски. На 27 години съм и съм заместник-кмет на община Раковски. Завършил съм право в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“.

Теодор: Аз съм на известната с духовните си лутания възраст 26 години, от София. Наскоро бях приет като докторант към Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, като основните ми интереси са в сферата на съвременното богословие и неговата история, както и пастирските аспекти на литургиката. Ботаниката е неотменното ми хоби.

Дали изборът на вашия път във вярата в голяма степен е плод на семейната среда, на родителско влияние, или е изцяло лично търсене?

Елизабета: Аз съм родена и съм израснала в протестантско семейство. Моите баба и дядо по бащина линия са били православно ориентирани, но не и посветени. През 90-те години леля ми по майчина линия е привлечена към Христос чрез протестантско-петдесетно движение. По-късно, по същия начин – и майка ми и баба ми. Тук се раждам и аз. Някак си „попаднала“ (вярвам неслучайно), родена в такава междинна среда, между православие и протестантство.
Първоначално вярвах с вярата на майка ми. В много случаи „виждах“ Бога през очите на баба ми и така – до тийнейджърската ми възраст, когато сърцето започна само да иска да търси и намира Бога. Да, вярата ми в голяма степен бе плод на семейството, но след това стана лично търсене.

Венцислав: Тъй като Раковски е познат с това, че е единственият изцяло католически град в България, като много други мои приятели, родени и израсли тук, и аз съм бил кръстен в Католическата църква. Впоследствие обаче сам избрах да практикувам моята вяра. Всичко това стана на един детски лагер, организиран от църквата, когато бях в 3-ти клас. Лагерът беше сред природата в планината и се почувствах така, сякаш бях по-близо до Бога.

Теодор: Доколкото езикът на „духовното търсене“ стана изключително популярен през последните няколко години, това е нещо, което никога не съм разбирал. За мен търсенето винаги е било свързано с намирането на нещо загубено. Търсенето на щастието, израз, който много обичаме да използваме, а още повече моето поколение, често започва да прилича на безцелно лутане.

Семейството ми винаги е било вярващо, но конкретиката на тази вяра след преждевременното прогонване на родителите ми от една от известните софийски православни енории (поради липсата на правилните етнико-езикови качества) приема не толкова църковни форми. Поне така беше допреди 5–6 години. Баща ми, композитор, от малък негласно ми е напомнял мотото на Бах: „За слава Божия и в служения на ближния ми“. Майка ми, актриса, драматург и писателка, провеждаше практическата част на това възпитание. Върху тези основи, най-вероятно благодарение на тях, попадайки на благодатната почва на Богословския факултет, най-накрая започнах да разбирам за какво става дума. За избор обаче не мога да говоря. Виждам го само ретроспективно като правилен, а пътят е безкраен.

Всъщност защо вие двамата – Елизабета и Теодор, решихте да учите в Богословския факултет?

Елизабета: От стремеж към Бога. Този глад, който душата ми изпитваше тогава (и сега), ме доведе тук, от една страна, а от друга, любовта към децата и работата с тях.

Теодор: Поради основната движеща сила на човечеството към неограничен прогрес – мързела. Трябваше няколко месеца след завършването на средното ми образование да замина за Англия, където да уча океанография. По-голямата част от свободното ми време преди беше прекарвано под вода и тази специалност изглеждаше най-адекватна. Но Англия е далече, а аз, макар и типично тийнейджърски наперен, бях с ясното съзнание, че малко по-обща хуманитарна подготовка би била добре дошла. Изборът беше между философия, археология и богословие. Към последното бях подбутнат по неясни причини. Все още нямам представа. Но кандидатствах единствено там, бях приет, влюбих се и останах.

Предполагам, че и тримата имате приятели, които не са вярващи и възприемат странно възгледите ви, и особено на вас, двамата – избора ви да учите богословие...

Елизабета: Разбира се, имам приятели, които не са вярващи. Стигали сме до спорове, но въпреки това приятелството ни се е запазвало. Въпросът, който най-често са ми задавали приятели, а и не само, е бил: „Ами след това... Какво ще работиш“? Сърцето ми немалко пъти се е свивало, когато е трябвало да отговарям на този въпрос, имайки предвид ситуацията в страната ни и че все още часовете по религия не са пълноценна част от учебната програма. И накрая винаги завършвам с думите: „Бог ще промисли“.

Венцислав: Имам приятели, които не са вярващи, но това не им пречи да приемат възгледите, свързани с вярата. Все пак съществува съждението, че не всеки, който ходи на църква, е добър човек, както и че не всеки, който не ходи на църква, е лош човек. В подкрепа на това Блез Паскал, един от малкото вярващи учени, след като бил запитан защо вярва, отговорил: „Ако аз вярвам и Бог съществува, логично е аз да отида в Рая. Ако вярвам и Бог не съществува, пак печеля, защото църквата ме учи само на любов и разбирателство“.

Теодор: Когато започнах в първи курс – за почти всички това беше странно. Всеки, който изведнъж открие ново хоби, простете аналогията, бива гледан от обичайното си обкръжение с известно недоверие и силна убеденост, че това е или временно залитане, или някаква мания, която все някога ще премине. След вече 7 години почти всички са наясно, че това няма да стане. Всъщност доста бързо го разбраха. След това започнаха да се задават въпроси, първоначално шеговито-враждебни, а по-късно – сериозно и в дълбочина. Вече една част от тези едновремешни приятели засичам по типичните неделни постлитургични събирания по софийските паркове и кафенета. (...)