Господин председател,

Мир вам!       

Поздравявам най-сърдечно вас, г-н председател, както и всички делегации, участващи в настоящата важна 75-а сесия на Общото събрание на ООН. Сърдечно поздравявам и генералния секретар г-н Антониу Гутериш, участващите държавни и правителствени ръководители, както и всички, които следят дебата.

Седемдесет и петата годишнина на Организацията на обединените нации ми предоставя подходяща възможност още веднъж да потвърдя желанието на Светия престол тази организация да бъде знак за единство между държавите и инструмент за служение на цялото човешко семейство.[1]

Днес светът продължава да е изложен на въздействието на пандемията от COVID-19, станала причина за загубата на живота на толкова много хора. Тази криза промени начина ни на живот, постави под въпрос нашите икономически, здравни и социални системи и открои крехкостта на нашата човечност.

Пандемията всъщност ни призовава „да се възползваме от това време на изпитание като време на избор, да направим избор между важното и мимолетното, да отделим необходимото от ненужното“[2]. Това време може да бъде възможност за обръщане, за трансформация, за преосмисляне на нашия начин на живот и на нашите икономически и социални системи, които водят до увеличаване на пропастта между бедни и богати поради несправедливото разпределение на ресурсите. Ала от друга страна, пандемията може да се превърне в повод за „отстъпление в отбрана“ към повече индивидуализъм и елитарност.

Изправени сме следователно пред избор между два възможни пътя. Единият път води към утвърждаване на многостранното сътрудничество в израз на подновеното чувство за глобална съвместна отговорност, за солидарност, основана на справедливостта и на стремежа към мир и единство в човешкото семейство, което е и Божият замисъл за нашия свят. Другият път води към самодостатъчността, национализма, протекционизма, индивидуализма и изолацията; този път изключва бедните, уязвимите и живеещите в периферията на живота. Този път несъмнено ще увреди цялата общност и ще нарани всички. Не трябва да допускаме той да надделее.

Пандемията открои спешната необходимост от насърчаване на общественото здравеопазване и от превръщане в реалност на правото на всеки човек за достъп до основни медицински грижи.[3] Затова подновявам своя призив към политическите лидери и частния сектор да не пестят усилия, за да гарантират достъп до ваксините срещу COVID-19 и до основните технологии, необходими за грижата за болните. Ако трябва да бъде отдадено предпочитание за някого, нека това да бъдат най-бедните, най-уязвимите, тези, които толкова често биват подложени на дискриминация, тъй като са лишени от власт и от икономически ресурси.

Настоящата криза показа също така, че солидарността не трябва да остава само дума или празно обещание. Показа ни също колко важно е да избягваме изкушението за надхвърляне на нашите естествени граници. „Притежаваме необходимата свобода да ограничим и насочим технологията в правилна посока; да я поставим в служба на друг вид напредък, който е по-здравословен, по-човешки, по-социален и цялостен”[4]. Всичко това трябва да бъде взето под внимание в дискусиите по сложния въпрос за изкуствения интелект.

Мисля за ефектите от пандемията върху заетостта, сектор, който до голяма степен вече беше дестабилизиран, след като пазарът на труда бе изложен на все по-голяма несигурност вследствие на широко разпространената роботизация. Необходимо е спешно да бъдат открити нови форми на заетост, способни да съдействат за осъществяването на нашия човешки потенциал и за утвърждаване на нашето достойнство. За да се осигури достойна заетост, е необходима промяна в доминиращата икономическа парадигма, целта на която е само увеличаване на печалбите на компаниите. Откриването на възможност за работа на повече хора трябва да бъде една от основните цели на всеки бизнес, един от критериите за успех в производствената дейност. Технологичният напредък е ценен и необходим, ако е способен да повиши достойнството и сигурността на труда, да го направи по-малко обременяващ и стресиращ.

Всичко това изисква промяна на посоката. Вече притежаваме необходимите културни и технологични ресурси, както и социалното съзнание за постигането на това. Но тази промяна на посоката ще изисква по-устойчива етична рамка, способна да преодолее „широко разпространената днес и растяща култура на отпадъка“[5].

В основата на тази „култура на отпадъка“ е дълбоката липса на уважение към човешкото достойнство, популяризиране на идеологии с ограничително разбиране на човешката личност, отричане на универсалния характер на основните човешки права и жаждата за абсолютна власт и контрол, които са широко разпространени в днешното общество. Нека го наречем с истинското му име: това е атака срещу самата човечност.

Наистина е болезнено да наблюдаваме как и днес безнаказано продължават да бъдат нарушавани основни човешки права. Списъкът с тези нарушения е обширен и открива пред нас страховита картина на човечество, което е малтретирано, наранявано, лишавано от достойнство, свобода и надежда за бъдещето. Част от тази картина е и фактът, че вярващи хора продължават да са подлагани на различни преследвания, включително и на геноцид, заради своята вяра. Жертви на това сме и ние, християните: колко наши братя и сестри по света са изложени на страдание, принуждавани са да напускат земите на своите прадеди, да бъдат откъснати от богатата си история и култура. (...)

[1] Обръщение пред Общото събрание на ООН, 25 септември 2015 г.; Бенедикт XVI, Обръщение пред Общото събрание на ООН, 18 април 2008.

[2] Невероятен момент за молитва във време на пандемия, 27 март 2020 г.

[3] Всеобща декларация за правата на човека, член 25.1.

[4] Енциклика Laudato Si', 112.

[5] Обръщение пред Общото събрание на ООН, 25 септември 2015.