С Венцислав Каравълчев разговаря Момчил Методиев

Познат сте на читателите, включително на нашето списание, с изследванията си за раннохристиянските мъченици. Какво провокира интереса ви към мъчениците на Българската православна църква през комунистическия режим, как стигнахте до тази тема?

Наистина, за мен този период беше от една страна познат, доколкото детството и юношеството ми минаха през него, и в същото време далечен и затова в някаква степен безинтересен. Голямата ми любов е ранното християнство, вълнува ме процесът на изграждане на Църквата, както и личностите, участващи в този процес. Книгата е преработен вариант на дисертацията ми в Богословския факултет, като към темата ме насочи доц. Павел Павлов, моят научен ръководител. Според него бе важно да се направи богословска рефлексия за положението на Църквата през комунистическия период.

Може да се каже, че започнах изследването от нулата. Консултирах се и с други изследователи, работили по темата, като Даниела Калканджиева. За мен това беше тежък, труден за изследване период, защото каквато и представа, какъвто и опит да има човек от онова време, когато навлезе в документите, архивите, спомените, вижда истинското лице на една страшна, човеконенавистна обществена система и разбира, че в дълбините нещата са били съвсем различни. Това ме накара да погледна към периода с други очи, събуди интереса ми към него, защото установих, че макар и кратка като продължителност, тази система доведе до дълбока деградация на нравите, на народопсихологията на българския народ, а и на всички народи, сблъскали се с комунизма. Процеси на дехуманизация в обществата протичат през всеки исторически период, но специфичното тук е липсата на алтернатива, тъй като „положителният полюс“, мярата за новата нравственост, възпитавана у хората, е квазирелигията на комунистическата идеология.

Личното ми мнение е, че непредубеденият подход към темата е по-скоро предимство, отколкото недостатък, защото периодът е натоварен с твърде много лични спомени, а и през самия комунистическия период редица от свещенослужителите са били целенасочено очерняни от страна на властите. Имаше ли нещо, което ви учуди, което преобърна представите ви за периода? И лесно ли се пише за тези събития, или човек трябва да преодолява някаква вътрешна съпротива?

В процеса на работа откривах неща, които ме ужасяваха до такава степен, че имаше дни, когато не можех да пиша, не можех да приема и осмисля казаното в документите. Същността ми се бунтуваше срещу възможността всичко това да се е случило – най-трудно е да се приеме удивителната по разрушителност сила, която има идеологическата ревност, една в същността си религиозна вяра в нов идол. В книгата съм описал един случай от Пазарджишко за една млада и надъхана партийна активистка, чийто съпруг е следовател в Пазарджишкия затвор. Баща й е лекар, акушер-гинеколог, а чичо й е свещеник. И двамата са арестувани веднага след 9 септември, въпреки че нито бащата, нито чичото имат връзки със стария режим, някакво тъмно минало. И за да докаже верността си към партията, тя решава да ги вкара в идеологическата борба. И застава пред дилемата кой от двамата да избере – баща си или чичо си, за да докаже своята идеологическа ревност. Потресаващото е, че избира баща си, който като акушер в едно малко населено място е изродил всички деца в околността. Така по нейни сведения му скалъпват обвинение, осъждат го на смърт и го убиват. И тази жена – Господ така ги подрежда нещата – доживява промените. И понеже неслучайно в Библията е написано, че нищо от това, което укриваме, няма да остане скрито, нейното деяние става достояние на много хора, медиите се интересуват от нея, търсят я за разговор. В едно интервю, където, странно защо, говори за родителите си в безличното трето лице – за баща си – „мъжа й“ (мъжа на майка ми) и съответно за майка си – „съпругата му“ (жената на баща ми), на въпроса защо не е спасила баща си, тя отговаря: „Не можех. Бях партиен член. Това го изискваше дисциплината... Много грешки направихме! Много кръв проляхме!“. Дори след толкова години в отговора на тази жена не се чувстваше никакво угризение на съвестта, никаква лична отговорност, а единствено партийна. Докато работих, имаше моменти, в които всичко вървеше гладко, но изправен пред подобни житейски истории, имаше дни и дори седмици, в които не можех да напиша и ред, защото личността ми се бунтуваше срещу тези разкази, срещу подобно падение на човешкия дух.

Именно затова вярвам, че е уместен и дори наложителен такъв подход към този период, който да съдържа и оценъчно-нравствен аспект. Защото и до днес битува представата за високата нравственост през комунизма, което прави тази идеология привлекателна за немалко млади хора. В изследването се опитвах да погледна на събитията от християнска гледна точка, през погледа на богослова, колкото и условно да е това. Християнската нравственост, която комунизмът претендира да прилага атеистично, е отделена от комунистическата идеология с една бездна, която не може да се преодолее, не може да се запълни, нито да се прескочи.

Да навлезем по-конкретно в книгата. Тя покрива двайсетгодишен период, от установяването на комунизма до 1964 г., най-мрачния период. Често се казва, че Църквата е била подчинена на държавата, но общественото мнение, може би под влияние на руската история, често търси повратния момент, деня или събитието, след който можем да твърдим, че Църквата е подчинена на държавата. Има ли според вас такава повратна точка, или става дума за постоянен натиск?

Моето разбиране е, че в България за един кратък период се повтаря това, което се случва с Руската църква в един по-продължителен период от време, за да се изгради същият модел, условно наричан от мен „сергиански“. Българските партийни другари са били изключително старателни в усвояването на опита на съветските си другари, без излишни опити за оригиналност. Те просто копират, и то често престаравайки се, случилото се в Русия, така че дори много често се налага съветските партийци да ги възпират от определени изключително крайни действия по отношение на Църквата. Още Ленин казва, че тази революция не може да продължава безкрайно, трябва да има момент, когато кървавият натиск да прерасне в психологически. Нещо подобно се случва в българското общество. Не съм се замислял за такава повратна точка по отношение на Църквата в България, но ако такава съществува, тя трябва да е доста напред в годините, последните години на патриарх Кирил и първите на патриарх Максим. Защото първото поколение, митрополитите около екзарх Стефан, патриарх Кирил, малко или повече са от старото поколение и независимо от натиска не се пречупват. Част от тях се движат по инерция от миналото и трудно се „престрояват“ към новите изисквания. Едно дърво, докато е младо, лесно може да го насочиш в различни посоки. Ако обаче е израснало достатъчно, може само да го счупиш, да го отсечеш, не може да го изкривиш. Затова ми се струва, че по-скоро няма конкретна повратна точка. При нас няма такъв човек, личност или събитие, след което да кажем, че нещата се променят забележимо и рязко. (...)