Претворяването – общение с Троичния Бог и пребъдване в Божието Царство

Основно и важно място в този труд се отделя на Евхаристията и евхаристийната молитва epiclesis и свързания с това литургиен феномен на претворяването в контекста на световните и български изследвания в тази област.

За християнина животът в Църквата е възможен единствено и само чрез участие в тайнствата и логично без тайнства не би могла да съществува Църквата. Църквата се реализира реално и мистично в Евхаристията, а от Евхаристията, в която е животът на Тялото Христово, се раждат всички останали тайнства. Независимо от различните теории и интерпретации за произхода им Евхаристията е в Църквата и следователно – тя е в тайнствата. Който не участва в Тайн­ствената Господня трапеза, той онтологически не е свързан с Христос и с Неговата Църква; той е като отсечена лозова пръчка, която не дава плод; тя изсъхва и се хвърля в огъня (Иоан. 15:1-2). Затова и в древност онези християни, които по неуважителни причини не се причастявали редовно и неоправдано са отсъствали от богослужение и участие в събранието на Евхаристията, са бивали изключвани от Църквата.^[1] Във и чрез Евхаристията се осъществява също и единството на Църквата в множествеността на нейните членове. Това сакраментално единство се постига в началото като единство на вярата (Ефес. 4: 5) чрез еднаквото изповяд­ване на вярата в Символа, който се чете по време на Литургията, а след това и мистически, чрез евхаристийното претворяване и причастие. Св. ап. Павел ясно е изразил това с думите: „Един хляб, едно тяло сме ние мно­гото, понеже всички се причастяваме от един хляб” (1 Кор. 10:17). Същата мисъл е изразена и в Учението на дванадесетте апостоли – Дидахи^[2]: „Както тоя хляб е бил раз­сеян по хълмовете и, бидейки събран, е станал един, така да бъде събрана Твоята Църква (Отче наш) от краищата на земята в Твоето царство”. Затова и присъединяването към Църквата и съчетаването с Христа в тайнствата Кръщение, Миропомазване, Евхаристия и Изповед е литургичното – евхаристийното общение.

За това свидетелства и практиката на Древната църква, според която символите, т.е. изповеданията на вярата, твърде рано били включени в Литургията, както е и днес в източните и западните литургии – от I до IV век те вече са оформени. „Изповеданията на вярата (символите) са били четени при кръщаване на новите членове на Църквата и чрез това изповядване на вярата и чрез кръщението се е встъпвало в евхаристийната общност, т.е. в Църквата и църковната Литургия. Без общото и единодушно изповядване на едната и съща истинна православославна вяра не е било възможно да се пристъпи към евхаристийната общност, т.е. към Църквата и към евхаристийното общение, т.е. към причастието. Затова Църквата на Изток е повела още от самото начало енергична борба срещу ересите и е изключвала еретиците от своята общност, т.е. от евхаристийното общение. Съборите, които са започнали да се свикват по повод различни ереси и еретици (съборите против монтанистите в Мала Азия около 160 г., съборите от края на II в. и началото на III в. на Изток) са имали тази именно цел: да защитят истинската вяра и по този начин да защитят и запазят евхаристийното единство между правовярващите верни и правовярващите общности – църквите; или пък – отсичане и изваждане от църковното евхаристийно общение на онези, които са нарушавали това общение със своето нарушаване на истинската и спасителна вяра (съгласна с Евхаристията), с което се разрушавало единството на Църквата.”^[3]

Претворяването в Евхаристията е залог за съчетаването на всички в Едното Тяло на Христос – Църквата. Без претворяването е невъзможно единение с Господ и съчетаване в едното евхаристийно цяло. Това е онтологично и сотириологично значимо, защото всички сме синове на Единия Троичен Бог и в Него търсим спасение и вечен живот. Ето защо – общението в едното Тяло и пребъдването в Него е пребъдване в Божието Царство во веки. При тайнството Кръщение ние се претворяваме в нова твар, умираме за греховете и възкръсваме за живот в Христа в името на Светата Троица.^[4] По време на тайнството Миропомазване ние се запечатваме с благодатните дарове на Светия Дух и се претворяваме в съсъд на Бога^[5], в Когото няма петно и нечистота. Апостолът наставлява: „всеки от вас да умее да запазва своя съсъд в светост и чест, а не в похотна страст, както и езичниците, незнаещи Бога” (1 Сол. 4: 4-5). По време на тайнството Евхаристия принесените дарове – хляб и вино се претворяват чрез силата и действието на Светия Дух в сакраменталното Тяло и Кръв Христови, а ние се претворяваме в част от това Тяло, т.е. Църквата.^[6] Чрез участието ни в Евхаристията ние се утвърждаваме като нейни членове. По време на тайнството Свещенство достойните мъже, избрани от църковната община, се претворяват в нови служители на Бога, и придобиват благодатта и силата да принасят от името на народа пред Божия престол.^[7] Чрез тайнството Брак свободно пристъпилите според законите на любовта мъж и жена се претворяват в едно цяло пред Църквата и Бога.^[8] В тайнството Изповед ние се претворяваме чрез покаянието и от грешни и паднали човеци се въздигаме с нови духовни сили, за да продължим по пътя на нашето спасение.^[9] По време на тайнството Елеосвещение ние се претворяваме от болни – духовно и телесно слаби, отдалечили се от Бога, в здрави личности духовно и телесно обновени и изцелени в името на Иисус Христос.^[10]

За общността и единството в едното Тяло на Христос свидетелстват много от раннохристиянските текстове, основавайки се на евангелския текст за Молитвата на чашата... в Гетсиманската градина, като проява на Жертвата Христова и евхаристийната жертва. Според архим. Софроний Сахаров „Гетсиманската молитва на Христос по своето вътрешно достойнство и изкупителна сила е несъмнено най-висшата от всички молитви. Заедно с това тя е безценно откровение и за Бога, и за Човека. Принесена на Бог Отец в Духа на божествената любов, тази молитва е Светлина, която никога не намалява и вечно действа в живота на света. Като исторически факт тя трае кратко, но като духовен акт на Божията любов тази молитва е започнала още отпреди сътворяването на света (срв. 1 Петр. 1:20), като не престава и до днес. Нейното присъствие се усеща в часовете на молитва за целия свят и особено по време на Литургията. Нейната святост и величие привличат сърцата на онези, които пазят в себе си непомрачен образа на Живия Бог. В тази молитва Господ е включил всичко, станало от момента на появата на Първия Адам, до последния човек, който ще се роди от жена. Така сме научени да мислим в нашата Църква (срв. Иоан. 1:29; 1 Иоан. 2:2). Хората, непознали битийно тази любов, не са способни да проумеят несъкрушимата енергия, която освещава през вековете всеки човек, жаден да приеме този дар. „Небе и земя ще премине”, но делото, извършено от Христос (срв. Иоан. 17:4), „не ще премине” (срв. Мат. 24:35). Тази молитва се превръща в същностно съдържание на нестихващото славословие на небесата. Тя винаги ще предизвиква възторг в духа ни; ще поражда в нас желание да отвърнем със също толкова пълна любов „докрай” – и в този век, и в бъдещия”^[11].

Св. Игнатий Богоносец, един от първите Антиохийски епископи, подчертава в своите послания до поместни църковни общини за единството на Църквата. В Послание до филаделфийци^[12] той пише да бъдем привързани към една Евхаристия, да ревнуваме за една Евхаристия, тъй като Господ Иисус Христос е един. „Защото един хляб, едно тяло сме ние многото” (1 Кор. 10:17). „Хлябът“, това е евхаристийният хляб, а „ние многото“ се отнася за всички християни, събрани за св. Евхаристия, за да вземат участие в преломяването на този хляб. Ние всички сме едно Тяло Христово: „Вие сте тяло Христово” (1 Кор. 12:27). Причастявайки се с Тялото и Кръвта Христови, създаваме общение: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно (Иоан. 17:21). От тези евангелски думи виждаме ясно тъждествеността на Църквата и Евхаристията, изявена в евхаристийното събрание. В св. Евхаристия Христос присъства в пълнотата на Своето Тяло и Неговото Тяло е Църквата. „Да бъдат всички едно: както Ти Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно (Иоан. 17:21). От тези евангелски думи виждаме ясно тъждествеността на Църквата и Евхаристията, изявена в евхаристийното събрание. В Евхаристия Христос присъства в пълнотата на Своето Тяло и Неговото Тяло е Църквата. Защото „Църквата е там, където се извършва Евхаристията, и където се извършва Евхаристията, там е Църквата”^[13].

Еп. Атанасий Йевтич определя, че „още в Древната църква на Изток виждаме св. Евхаристия като поява и откриване на „Царството Божие” в света. Там, където се споменава понятието Ἐκκλισία, става дума преди всичко за Евхаристия, за евхаристийно събрание (синаксис) или за събиране на цялото множество вярващи (τὸ πλῆτον – Деян. 4:32) на едно „и също” място заради „хлеболомението” (Деян. 2:42, 46; 20:7). Така например самият начин, по който апостол Павел адресира посланията си („... на църквата Божия в Коринт” – 1 Кор. 1:1, или „... до солунската църква” – 1 Сол. 1:1), указва за евхаристийните събрания на верните в Коринт или Солун, пред които тези послания е трябвало да бъдат прочетени. Затова изразът „домашна църква” (ἡ κατ’ οἶκον ἐκκλησία – Рим 16: 4, 23; 1 Кор. 16:19) се отнася към евхаристийното събрание на всички християни от дадено място в дома на някой от изтъкнатите вярващи. От това ясно следва, че самосъзнанието на Древната църква обвързвало и отъждествявало евхаристийната общност (община) с Църквата Божия. Евхаристийното събрание (σύναξις) на вярващите от едно населено място наистина било Църквата Божия на това място – „Църквата Божия, която е в Коринт” или „Църквата Божия, която пребивава” (παροικεῖ – оттук „парикия”) на определено място, в местната (локална) евхаристийна общност на народа Божи от съответното място^[14]. Това се вижда ясно в Първото послание до Коринтяни (глава 10-14), което е едно от най-евхаристийните и еклисиологични послания на великия апостол на езичниците. Така в 1 Кор. 14:23 апостолът говори на християните как трябва да се държат, когато „се събере цялата църква наедно (ἡ ἐκκλισία ὅλη ἐπὶ τὸ αὐτό)”, т.е. на евхаристийно събрание заради участието в „Господнята вечеря”. По същия начин апостолът говори и преди това: „Кога се събирате в църква... както се събирате заедно, това не значи, че ядете Господня вечеря” (1 Кор. 11:18-20). Употребените тук изрази са много характерни. Те са от голямо значение за еклисиологичното самосъзнание на Древната църква, защото показват отъждествяването на местната църковна общност с евхаристийния синаксис. Така в съзнанието на апостол Павел и на първите християни Църквата като общност (κοινωνία, σύναξις) и тяло (σῶμα) Христово се отъждествява с Евхаристията като „общност (κοινωνία) на Тялото и Кръвта Христови”^[15]. За това самосъзнание на Древната църква свидетелстват и други текстове на апостол Павел. Свидетелство за същото са и много от текстовете на св. Игнатий Богоносец от първото следапостолско поколение.

Св. Игнатий пише в Посланието си до Ефесяни: „Нека никой не се лъже: ако някой е извън жертвеника, той се лишава от Божия хляб. Защото, ако молитвата на един или двама има такава сила, колко по-голяма сила би имала молитвата на епископа и цялата Църква” (5, 2). Или малко по-нататък в същото послание: „старайте се по-често да се събирате за Евхаристия и за славословие на Бога. Защото, когато често се събирате на едно и също място, тогава се руши силата на сатаната и се унищожават гибелните му действия от единодушието на вашата вяра” (13, 1). Също така в Посланието до Магнезийци (7, 2) св. Игнатий казва: „Всички идвайте заедно в един храм Божи като един жертвеник, както е един Иисус Христос”. Много е характерен също един пасаж от Посланието до Филаделфийци: „Старайте се да имате само една Евхаристия, защото е едно Тялото на Господа нашего Иисуса Христа и една е Чашата за единение с Неговата кръв; един е жертвеникът, както е един и епископът, и с него презвитерите (свещенството) и дяконите”^[16]. Евхаристията във всяка местна църква е била една и единствена. Тя е била принцип, център и израз на единството на тази местна, но пълна, цялостна Църква Божия. Очевидно е, че св. Игнатий напълно отъждествява Църквата Божия като тяло Христово и евхаристийното събрание на вярващите от едно място, събрани около своя един епископ и единия жертвеник за извършването на една Евхаристия.

Св. Василий Велики открива незаменимия пример на неписаното предание за утвърждаването на вярата на Църквата в Евхаристията и нейния вселенски дух – sensus catholicus и църковен ум – φρόνημα ἐκκλησιαστικόν^[17]. „Католичният, всецърковен характер на Евхаристията и значението му за Църквата са очевидни”^[18], споделя еп. Атанасий Йевтич. За този вселенски (католичен) характер на Евхаристията и за еклизиологичните последици от това още по-ясно ни говори следното характерно място от Посланието на св. Игнатий Богоносец до Смирненската църква: „Всички следвайте епископа, както Иисус Христос – [следва] Отца и презвитерите както апостолите, а дяконите почитайте като Божия заповед. Нека никой от тези, които принадлежат на Църквата не прави нищо без епископа. За сигурна да се смята тази Евхаристия, която се извършва от епископа или от този, комуто той позволи. Там, където е епископът, там нека бъде и целият народ (τὸ πλῆθος) и по същия начин – там, където е Иисус Христос, там е и католическата (съборна) Църква (ἡ κατολικὴ ἐκκλησία). Без епископа не е позволено нито да се кръщава, нито да се извършват агапи (вечери на любовта)” (8, 1-2). Това място от посланието на св. Игнатий – епископа на католическата църква Божия в Антиохия – е от фундаментална важност за разбирането на Евхаристията, т.е. литургичното събрание на Църквата на Изток, като единствен акт на проявяване и откриване на целокупната, католическа Църква Божия в света и историята. Това важи за всяко място, където истински вярващите в Христос се събират около своя епископ и презвитерите на Евхаристиен синаксис, за да участват в единия хляб и чашата на Христовото тяло и кръв, т.е. да участват в единия Христос, чието Тяло са те. Според св. Игнатий евхаристийната община, която събира в себе си всички вярващи от едно място начело със своя епископ, предстоятелстващ евхаристийното събрание „на мястото и по образа на Христос” (Магн. 6, 1; Ефес. 6, 1; Трал. 3, 1)^[19], е напълно идентична с цялата „католическа Църква”, съединена в Христа. От приведеното място, т.е. от свидетелството на Игнатий за самосъзнанието на Древната църква, става ясно, че католическата (всецялата, целокупната) Църква Христова всъщност изцяло присъства във всяка евхаристийна община или общност на вярващите от всяко място (когато те са събрани около своя епископ на Евхаристия) и е идентична с нея. Епископът на всяка такава местна църковна общност, на всяка местна църква, предстои пред своя народ и извършва Евхаристията на „мястото Божие”, като жива „Христова икона”. Единството на вярващите около него и с него отразява и крепи единството на Църквата около Христос и в Христос^[20]. Както правилно отбелязва митр. Йоан Зизюлас, „св. Игнатий не прави разлика между единството на Църквата в Христа и единството на местната църква в епископа, и то не в метафизическия, а в мистическия смисъл на реалната идентификация”^[21].

Единството на вярата в Иисус Христос се изразява в единството на любовта в Него и във всеки – в нашите близки, нашите далечни, в нашите врагове, изпълнявайки спасителната заповед... Така по време на Литургията „след изразяването на това единство в любовта, в Символа на вярата ние изразяваме единството на вярата”, казва отец Шмеман.^[22]

Служенията, дадени по благодат в Църквата, не съществуват сами за себе си, нито са лична придобивка или наследствен дар, а са благодатна харизма – дар от Светия Дух. Защото благодатта е една, а служенията са различни. За да изгради Църквата при Кръщението, Духът дава Божиите дарове при Миропомазването и изпълва хората с Божия благодат в Евхаристията, където всички са едно Тяло в Иисус Христос. Неговото присъствие в евхаристийната благодарствена служба „ни подкрепя в нашите немощи... Сам Духът ходатайствува за нас с неизказани въздишки” (Рим. 8:26). Той ни помага да се молим, съветва ни какво да търсим и как да го търсим. Ето защо св. Евхаристия е била и винаги ще бъде център на християнския живот^[23], и респективно – тайнствата, които са животът на всички християни. Тайнствата се разбират и усвояват единствено и само с вяра. Това е една от задължителните и необходими характеристики за съществуването на тайнството, но за да го разберем и да не бъдем повече слепи, а да видим – трябва да имаме вяра в Иисус Христос, като истински Бог и Спасител, по Неговите думи: „А когато дойде вкъщи, слепците се приближиха до Него. И Иисус им рече; вярвате ли, че мога стори това? Те Му казват: да. Господи! Тогава Той се допря до очите им и рече: нека ви бъде по вашата вяра. И очите им се отвориха, а Иисус им строго заповяда: гледайте, никой да не узнае. А те, като излязоха, разгласиха за Него по цялата оная земя (Мат. 9: 28-31)”.

Свидетелството за истинската вяра, отразено в учредяването на тайнствата, се открива, на първо място, в Свещеното писание и заповедите на Господ Иисус Христос. Христовата заповед, предадена на апостолите, като пратеници, да благовестят Божието слово по целия свят, е: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин” (Мат. 28:19-20). Свидетелството на вярата е важно в контекста на изследванията на тайнствата въобще и по-специално по отношение на тайнствата на Просвещението и терапевтичните (изцелителни) тайнства – Кръщение, Евхаристия, Изповед. (...)

[1] Срв. за свещенослужителите каноните определят: Правило 8 и 9 на светите Апостоли; Правило 2 на Антиохийския събор. Срв. Правила на Светата Православна Църква. Славянобългарски монастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, 2004.

[2] Повече за българското изследване върху текста на Дидахи. Учение на дванадесетте апостоли. Увод, текст и изяснения от проф. прот. Иван Гошев. ГСУ-БФ, т. XVIII, 8, 1940–1941.

[3] Йевтич, еп. Атанасий. Евхаристия в Източната църква. Църква, Православие, Евхаристия. Кратка антология на съвременното сръбско богословие. Част І. София, 1999, с. 112.

[4] Срв. Кръщение: Требник. Свети Синод на БПЦ (ТРЕ Бг 2002), София, с. 38-59 Срв. Μικρὸν εὐχολόγιον ἢ ἀγιασματάριον. Ἔκδοσις τῆς ἀποστολικῆς διακονίας τῆς Ἐκκλησίας τῆς Ἑλλάδος. Αθήναι, 1999, σ. 78-110.

[5] Срв. Миропомазване: ТРЕ Бг 2002, с. 59. Срв. Μικρὸν εὐχολόγιον..., σ. 100.

[6] Евхаристиен канон – CHR, BAS. Срв. Служебник. Свети Синод на БПЦ, 1957 (СЛУ Бг 1957), София, с. 89-96, 129-140.

[7] Срв. Ръкоположение: Чиновникъ архiерейскаго священнослужения, книга А. Издание Московской Патриархии, Москва, 1982.

[8] Срв. Брак: ТРЕ Бг 2002, с. 95-137. Срв. Μικρὸν εὐχολόγιον..., σ. 114-162. Срв. Иванов, дякон И. С. Венчават се божиите раби. Литургическо изследване на тайнството брак. София, 2009.

[9] Срв. Изповед: ТРЕ Бг 2002, с. 74-85. Срв. Μικρὸν εὐχολόγιον..., σ. 162-172.

[10] Срв. Елеосвещение: ТРЕ Бг 2002, с. 145-223. Срв. Μικρὸν εὐχολόγιον..., σ. 172-219.

[11] Сахаров, архим. С. Ще виждим Бога както си е. Гетсиманската молитва. София, Омофор, 2005.

[12] Св. Игнатий Богоносец. Послание до Филаделфийци. – В: Светоотеческо наследство. Изборник. София, 2001, с. 40.

[13] Афанасиев, прот. Н. Трапеза Господня. В. Търново, 1999, с. 25-26.

[14] Със значението на поместна църква изразът παροικεῖν, παροικία се открива още при св. Поликарп Смирненски (в Мартирион), св. Ириней Лионски и Евсевий Кесарийски (в Църковната история: I: 1,1; IV: 23,1; V: 5,8; VI: 19,15; VII: 30,17). Цит. по Йевтич, еп. Атанасий; архим. Иустин Попович, митрополит Амфилохий Радович. Църква, Православие, Евхаристия..., с. 100-101.

[15] Пак там, с. 101.

[16] Пак там.

[17] Флоровски, прот. Г. Библия, Църква, Предание. София, 2003, с. 113.

[18] Йевтич, еп. Атанасий; архим. Иустин Попович, митрополит Амфилохий Радович. Църква, Православие, Евхаристия..., с. 101.

[19] Според св. Исидор Пелусиот: „Епископът, който е Христов образ, върши Неговото дело“. Писма, I, 136, PG, 78, 272. Цит. по Йевтич, еп. Атанасий; архим. Иусин Попович, митрополит Амфилохий Радович. Църква, Православие, Евхаристия..., с. 101.

[20] Пак там, с. 106.

[21] Zizioulas, J. La communaute eucharistiquae et la Catolicite de l’Eglise. – In: Istina, Paris, 1, 1969, p. 72.

[22] Шмеман, протопр. Александър. Литургия и живот. Лекции и есета върху християнското образование и израстване посредством литургичния опит. В. Търново, 2002, с. 58.

[23] Иванов, дякон И. Светата Литургия – център на православното богослужение. В: Пътят на човека към Бога. София, 2005, с. 128-137.