Това, което в английския език се нарича свобода, в източната патристична мисъл има разнообразни значения, изразявани с различни гръцки думи. Модерните концепти за свобода се различават съществено от съответните представи, разгърнати в класическата и в патристичната епохи. До голяма степен те принадлежат на епохата на Реформацията и на тази на Просвещението. Техният произход обаче има началото си много по-рано от шестнадесетото и седемнадесетото столетие. Те отиват назад – към времето на Августин: вероятно първият, който е въвел темата за свободата в западния интелектуален дискурс. Успоредно с него и с последвалата го западна мисъл, гръкоезичният Християнски изток разгръща своя собствена традиция към идеята за свободата. Както при Августин, така и при гръцките отци, идеята за свободата вече не се корени в Античността. Тя е разработена в контекста на различните християнски богословски спорове. Християнският изток обаче започва да обръща внимание на концепта за свободата значително преди Августин.

Размишленията на Августин върху свободата са били екстраполация на неговата полемика срещу манихеите и пелагианите. На Изток пък концептът за свобода е развит като противодействие срещу гностицизма, срещу арианството и значително по-късно – срещу монотелитството. Още от ранните си времена християнството подчертано работи с такива категории като греха и злото. В контекста на гръцката мисъл това предизвиква дискусии върху началата и природата на злото. Има автори, които се опитват да обяснят възможността на злото, като въвеждат дуалистичното разграничение между реалността на доброто и предполагаемата реалност на злото. Първото те са свързвали с духа, докато второто – с материята. Както злото, така и доброто са изглеждали реални на едно и също онтологическо равнище и съгласно популярното гностическо вярване – произхождащи от различни божества. Християнството обаче не възприема подобна интерпретация на произхода на злото. Вместо това причината за възможността на злото християнските богослови намират в свободата. Хората грешат вследствие от своята свобода, като по този начин позволяват разпространението на злото в света. Така идеята за свободата е била разгърната от ранната християнска мисъл като алтернатива на дуалистичната идея за злото като субстанция, притежаваща своя собствена природа и битийстваща наравно с добрите субстанции.

През четвъртото столетие идеята за свободата е развита още повече. В полемиката си против Арий св. Атанасий Александрийски предлага разграничаването между света, сътворен от Бог Отец, и Сина, Който е роден от Отца, въвличайки тук идеята за Божията воля. Наистина, независимо от факта, че Отец, съгласно св. Атанасий, е начало и на Сина, и на света, тях Той привежда към съществуване по различни начини. Синът е предвечно роден без посредничество от страна на волята на Отца, докато светът е бил сътворен при посредничеството на Божията воля. Така концептът за волята помага на св. Атанасий да разграничи между раждане и сътворяване, между началата на Сина и началата на света. Кападокийците, които се сблъскват с представената от Евномий по-радикална версия на арианството, са принудени да се заловят с проблемите на антропологията, включително с въпроса за човешката свобода и човешката воля. От Античността те наследяват идеята, че свободата и волята представляват интегрални части от човешкия ум – νοῦς. Така, като изследват интелектуалните способности на човешката природа, те засягат и въпросите за волята и свободата.

Ясното разграничение между ума, волята и свободата е постигнато в хода на богословския спор за броя на волите в Христос. Този спор започва в началото на седмото столетие и завършва с решенията на Шестия вселенски събор, свикан в Константинопол през 680 г. Основният момент в спора е дали Христос е имал една воля, принадлежаща на Неговата личност, или две воли, които следва да се приписват на Неговите две природи. Първото от тези две разбирания, което по-късно ще бъде наречено „монотелитско“, е отхвърлено от Църквата. На този вселенски събор учението за двете воли в Христос е утвърдено като църковно, докато учението за една воля е осъдено. В хода на дебатите богословите, сред които най-изтъкнатият е преп. Максим Изповедник, развиват много по-разгърнати идеи за човешката воля и за човешката свобода в сравнение с тези, които са били известни на предхристиянската Античност.

Колкото до понятието за свобода, в патристичната епоха то започва да се разбира по два начина, всеки от които се обозначава със специфичен термин. На английски език[1] и двата термина могат да бъдат преведени с думата „свобода“, ала оригиналните гръцки думи са били различни една от друга, обозначавайки отделни аспекти на свободата.

Първият гръцки термин, който ще разгледаме, е τὸ αὐτεξούσιον.[2] Това е съставна дума, състояща се от две думи: „αὐτός“ – сам [в значение на „сам по себе си“], и „ἐξουσία“ „власт“, „пълномощие“. В контекста на патристичната употреба на тази дума тя може да се преведе по-добре като „самоконтрол“. В патристичната традиция „αὐτεξούσιον“ е означавало такава способност на човешката природа, която позволява на човеците да се държат по недетерминируем начин. Никой не може да принуди едно човешко същество да направи нещо, което той или тя – съзнателно или несъзнателно – не е решил да стори. Също така този вид свобода позволява на човека да избира между много възможности. Тази способност е присъща на всяко човешко същество. Тя не може да бъде отстранена от човешката природа.[3] Нито пък може да бъде ограничена или повредена. Тя може да бъде променена само в случай че бъде променена самата човешка природа. Което обаче би означавало човешката природа вече да е престанала да бъде такава. Нито грехът, нито смъртта са в състояние да лишат човешкото същество от тази способност. Св. Атанасий Александрийски твърди, че хората никога не престават да са свободни: независимо дали избират доброто, или злото.[4] Човекът може да има τὸ αὐτεξούσιον като потенциалност, не напълно разпознаваема или видима. Тази потенциалност обаче може да бъде винаги задействана. Благодарение на потенциалността на τὸ αὐτεξούσιον човешкото същество може във всеки отделен момент да избере начина, по който да действа. Този избор може да се отнася или до въпросите на морала, или до решенията, които ние вземаме в нашия всекидневен живот, от типа на каква ябълка да си откъснем – зелена или червена.

Гръцката патристична мисъл е разполагала и с други термини, синонимни на τὸ αὐτεξούσιον. Те също изразяват свободата като възможност на интелекта да контролира човешката природа и воля. Сред тези термини са τὸ ἑξούσιον (власт), τὸ ἡγεμονικὸν (да имаш контрол, власт над нещо) и др.

Τὸ αὐτεξούσιον не е библейски термин. Сходна, макар и не съвсем същата дума се среща при св. ап. Павел: „Но който е непреклонно твърд в сърцето си, без да е в нужда, и е властен над волята си (ἐξουσίαν δὲ ἔχει περὶ τοῦ ἰδίου θελήματος), па реши в сърцето си да пази своята девица, той добре прави“ (1 Кор. 7:37). Обяснявайки какъв вид контрол или власт има предвид апостолът, св. Василий Велики използва думата τὸ αὐτεξούσιον: „Всеки от нас е получил от Бога самоконтрола (τὸ αὐτεξούσιον), както казва св. Павел в първото [послание] до коринтяните“.[5] Така св. Василий се опитва да свърже концепта за τὸ αὐτεξούσιον, както той вече е бил развит през четвъртото столетие, с Писанието и по-специално с идеите на св. ап. Павел за свободата.

В същото време терминът τὸ αὐτεξούσιον е в безспорна връзка с политическите и социални реалности в гръко-римския свят. Той е зает от речника на Античността, в който е означавал „власт“, включително абсолютната власт на боговете или на политическите управници.[6] В този смисъл думата се употребява например от Филон Александрийски, който говори за τὸ αὐτεξούσιον като абсолютната власт на Бога.[7] При Филон терминът е синонимен с прилагателното „автократичен“.[8] Думата означава също така свободен, т.е. „не-роб“, и по този начин обозначава социалния статус на свободната личност.[9] (...)

[1] Както и на български. Б.пр.

[2] Hederich, [Benjamin]: „… αὐτεξούσιος – qui sui juris, sive suae potestatis, est 2) de imperio infinito, de regno, cujus potestas nullis limitibus circumscribitur; αὐτεξουσιότης – libera potestas“ (Lexicon Graeco-Latinum et Latino-Graecum, t. 1, p. 155); Sophocles, [Evangelinus A.]: „… free will, freedom of the will“ (Greek Lexicon of the Roman and Byzantine Periods, p. 278); Stephanus [Henricus; Анри Етиен]: „… sui potestatem habens, qui sui juris est et suae potestatis“, което е „… quod Latini Theologi Liberum arbitrium appelarunt“, а съответстващите латински думи са „licentiosus“, „emancipates“ (Thesaurus Linguae Graece, t. 2, col. 2502-2503).

[3] Виж: Св. Василий Велики, Enarratio in prophetam Isaiam 1, 45, 4-5 (всички гръцки текстове от тук насетне се цитират според Thesaurus Linguae Graecae [нататък – TLG]).

[4] Contra gentes 4, 12 – 5 [TLG].

[5] Homilia de virginitate 2, 40-41 [TLG].

[6] Hederich, [B.]: „… de imperio infinito, de regno, cujus potestas nullis limitibus circumscribitur“ (Lexicon Graeco-Latinum et Latino-Graecum, t. 1, p. 155).

[7] Plant 46, 4 [TLG].

[8] „Αὐτεξουσίῳ καὶ αὐτοκράτοι βασιλείᾳ“ (Heres 301-302 [TLG]).

[9] Виж при Диодор Сицилийски [ок. 90 – ок. 30 г. пр. Хр.]: „τούς τε γὰρ αἰχμαλώτους ἀφῆκεν αὐτεξουσίους χωρὶς λύτρων“ (Bibliotheca historica 14, 105, 4, 1-2 [TLG]).